Ив Клайн () е френски художник.
Смятан е за важна фигура в следвоенното европейско изкуство. Той е водещ член на френското художествено движение нов реализъм, основано от критика Пиер Рестани. Клайн е пионер в пърформънса и е смятан за вдъхновител и предшественик на минимализма и попарта.
Биография Роден е в Ница, Прованс-Алпи-Лазурен бряг, Франция. Родителите му – Фред Клайн и Мари Раймонд – са художници. Баща му е представител на постимпресионизма, а майка му на ташизма и провежда редовни soirées с други водещи представители на това парижко абстрактно движение.
Между 1942 и 1946 г. Ив Клайн учи в École Nationale de la Marine Marchande и в École Nationale des Langues Orientales и започва да практикува джудо. През това време се сприятелява с Арман (Арман Фернандес) и Клод Паскал и започва да рисува. На 19-годишна възраст Клайн и неговите приятели лежат на плажа и разпределят света помежду си. Арман избира земята, Клод – света, а Ив – етеричното пространство около планетата, след това той подписва така:
Между 1947 и 1948 г. Клайн се замисля върху Монотонна симфония (1949, официално Монотонността – тихата симфония), което се състои от 20-минутен устойчив акорд и след това 20-минутно мълчаниеGilbert Perlein & Bruno Corà (eds) & al., Yves Klein: Long Live the Immaterial! („An anthological retrospective“, catalog of an exhibition held in 2000), New York: Delano Greenidge, 2000, ISBN 978-0-929445-08-3, p. 226: „This symphony, 40 minutes in length (in fact 20 minutes followed by 20 minutes of silence) is constituted of a single 'sound' stretched out, deprived of its attack and end which creates a sensation of vertigo, whirling the sensibility outside time.“See also at YvesKleinArchives.org a 1998 sound excerpt of The Monotone Symphony (Flash plugin required), its short description , and Klein's Chelsea Hotel Manifesto (including a summary of the 2-part Symphony). прецедент за дроун на Ла Монте Йънг и на 4′33″ от Джон Кейдж.
Между 1948 и 1952 г. пътува до Италия, Великобритания, Испания и Япония. В Япония, на 25-годишна възраст, става майстор по джудо и получава титлата yodan (4-ти дан/черен колан), от Кодокан, което за това време време е изключително постижение за европеец. През 1953 г. Клайн остава в Япония. По-късно пише книга за джудото. През 1954 г. Клайн се мести за постоянно в Париж и започва да заема свое място в света на изкуството.
Художественият критик Пиер Рестани, който говори за това как първата му среща с Клайн е била фундаментална и за двамата,Karen Moller, Technicolor Dreams, Olympia Press, p. 88 основава групата „Нов реализъм“ с Клайн в студиото/апартамента на Клайн на 27 октомври 1960 г. Основатели са Арман, Франсоа Дюфрен, Реймон Ен, Ив Клайн, Марсиал Рейс, Даниел Споери, Жан Тенгели и Жак Вилегле, като по-късно се присъединяват Ники дьо Сен Фал, Кристо и Жерар Дешан. Обикновено разглеждана като френска версия на поп арта, целта на групата е заявена като „Нов реализъм – нови начини за възприемане на реалното“ ().Kerstin Stremmel, Realism, Taschen, 2004, p. 13.
Клайн излага в галерия „Дуан“ в Лос Анджелис и пътува много в западната част на САЩ, посещавайки Долината на смъртта в пустинята Мохаве. През 1962 г. Клайн се жени за Ротраут Юкер, която ражда сина им малко след смъртта му.
Клайн получава сърдечен удар, докато гледа филма Mondo Cane (в който участва) на филмовия фестивал в Кан на 11 май 1962 г. Следват още два сърдечни удара, вторият от които причинява смъртта му на 6 юни 1962 г. През 2010 г. вдовицата на Клайн, Ротраут Клайн-Мокуей, твърди в интервю, че ранната му смърт е свързана с токсични изпарения, вдишани по време на работата му по „Гъбен релеф“ в Гелзенкирхен три години по-рано.
Творчество Монохромни творби: Син период Въпреки че Клайн рисува своя първи монохром в началото на 1949 г., той организира първата си самостоятелна изложба през 1950 г. Неговото първо публично представяне е на представянето на каталога „Yves: Peintures“ през ноември 1954 г. Като обикновен каталог, книгата включва интересна серия монохроми, свързани с различни градове, в които е живял през последните години.
Следващата му изложба, Proposte Monocrome, Epoca Blu („Предложение монохром, Син период“), в галерия „Аполинер“, Милано (януари 1957 г.), показва 11 еднакви сини платна, използващи ултрамаринов пигмент, суспендиран в синтетична смола „Родопас“, описана от Клайн като „Медиумът“. Открит с помощта на Едуар Адам, парижки търговец на бои,"Portrait d'Edouard Adam, marchand de couleurs et ami des peintres...Le film (envoyé par le neveu, Fabien)" (Portrait of Edouard Adam, merchant of colours and friend of painters...a film by his nephew.) оптичният ефект запазва блясъка на пигмента, който, когато е суспендиран в ленено масло, има склонност да става матов. По-късно Клайн депозира плик „Солео“ (запечатан плик, който служи като законно признато доказателство за приоритет на изобретението и валидност на определени претенции за интелектуална собственост във Франция) за тази рецепта, за да запази „автентичността на чистата идея“.Цитирано по Hannah Weitemeier, Yves Klein, 1928–1962: International Klein Blue, Original-Ausgabe, Cologne: Taschen, 1994, 19. . Този цвят, напомнящ за лапис лазули, използван за рисуване на одеждите на Мадоната в средновековните картини, ще стане известен като Международно синьо на Клайн (IKB). Картините са прикрепени към пръти, поставени на 20 см от стените, за да се увеличи тяхната пространствена неяснота. Всичките 11 платна са с различна цена. Идеята на Клайн била всеки колекционер да види нещо уникално в закупеното платно, което другите колекционери не са видели. Така че, макар всяка картина визуално да изглежда еднакво, въздействието, което всяка от тях е имала върху купувача, било напълно уникално.
Изложбата има и търговски успех, но е и добре приета от критиката, докато е показвана също и в Париж, Дюселдорф и Лондон. Парижката изложба в галерия „Ирис Клер“ през май 1957 г. се превръща в основополагащо събитие. За да отбележи откриването, са пуснати 1001 сини балона и са изпратени сини пощенски картички с марки на IKB, тъй като Клайн е подкупил пощенската служба да бъдат приети за законно издадени. Едновременно с това в галерия „Колет Аленди“ се провежда изложба на кутии със син пигмент и картини с огън."Galerie Collette Allendy" IMEC Archives
Празнотата За следващата си изложба в галерия „Ирис Клер“ (април 1958 г.), Клайн избира да не показва абсолютно нищо. Озаглавява я „Специализация на чувствителността в суровото материално състояние в стабилизирана изобразителна чувствителност, Празнотата“ (La spécialisation de la sensibilité à l'état matière première en sensibilité picturale stabilisée, Le Vide). Премахва всичко в галерийното пространство, освен голям витринен шкаф, боядисва всяка повърхност в бяло и след това организира сложна процедура за влизане за вечерта на откриването на изложбата: прозорецът на галерията е боядисан в синьо, а във входното фоайе е окачена синя завеса, до която чинно са наредени републикански гвардейци и сини коктейли. Благодарение на огромната рекламна кампания, 3000 души се редят на опашка, чакайки да бъдат пуснати в празна зала.
Историкът на изкуството Оливие Бергрюен определя Клайн „като личност, стремяща се към пълно освобождение“, която свързва изкълчен ритуал и презрение към конвенциите. Клайн е учил джудо в Япония между 1952 и 1954 г. и е проявявал интерес към дзен будизма.Olivier Berggruen, "Yves Klein – The Void" in The Writing of Art, London: Pushkin Press, 2012, 80. Според Бергрюен, Клайн използва ритуала не като средство за постигане на вяра, а по-скоро като форум, чрез който да достигне до абстракция – временно да надхвърли светските остатъци и да се върне на земята като ново същество.
По-късно през същата година той е поканен да украси операта в Гелзенкирхен, Германия, със серия от огромни сини стенни панели, най-голямият от които е с размери 20 на 7 метра. Операта е открита през декември 1959 г. Клайн отбелязва поръчката, като пътува до Каша, Италия, за да направи дарение ex-voto в манастира „Света Рита“. „Нека всичко, което излиза от мен, бъде красиво“, моли се той."True Blue", The New Yorker, 28 June 2010, p.72 Дарението е под формата на малка прозрачна пластмасова кутия, съдържаща три отделения; едното е пълно с пигмент IKB, едното е пълно с розов пигмент и едното със златни листа. Кутията е отворена едва през 1980 г.
Последните две изложби на Клайн в галерия „Ирис Клер“ са Vitesse Pure et Stabilité Monochrome („Чиста скорост и монохромна стабилност“), ноември 1958 г., сътрудничество с Жан Тенгели, на кинетични скулптури, и Bas-Reliefs dans une Forêt d'Éponges („Барелефи в гъбена гора“), юни 1959 г., колекция от гъби, които Клайн е използвал, за да рисува платна на IKB, монтирани върху стоманени пръти и поставени в камъни, които е намерил в градината на родителите си.
Антропометрии Въпреки че картините на IKB са еднородно оцветени, Клайн експериментира с различни методи за нанасяне на боята; първо различни валяци, а по-късно и гъби, създават серия от разнообразни повърхности. Тези експерименти ще доведат до редица произведения, които Клайн създава, използвайки голи женски модели, покрити със синя боя и влачени или полагани върху платна за създаване на изображение. Клайн използва моделите като „живи четки“. Този вид работа той нарича „Антропометрия“. Други картини, направени с този метод на производство, включват „записи“ на дъжд, които Клайн прави, докато шофира в дъжда със 70 мили в час с платно, завързано за покрива на колата му, и платна с шарки от сажди, създадени чрез обгаряне на платното с газови горелки.
Клайн и Арман непрекъснато са творчески ангажирани един с друг, както като нови реалисти, така и като приятели. И двамата са от Ница, работят заедно в продължение на много години, а Арман дори кръщава сина си, Ив Арман, на Ив Клайн, който става кръстник на детето.
Понякога създаването на тези картини се превръща в пърформанс – например, на едно събитие през 1960 г. публика, облечена в официални вечерни дрехи, наблюдава как моделите изпълняват задачата си, докато инструментален ансамбъл изпълнява „Монотонната симфония“ на Клайн от 1949 г..
В пърформанса Zone de Sensibilité Picturele Immatérielle („Зони на нематериална изобразителна чувствителност“) 1959–1962 г. той предлага празни пространства в града в замяна на злато. Иска купувачите му да изпитат Празнотата, като им продадат празно пространство. Според него това преживяване може да бъде платено само с най-чистия материал: златото. В замяна той дава сертификат за собственост на купувача. Като втората част на произведението, изпълнено на Сена в присъствието на арт критик, ако купувачът се съгласи да запали сертификата, Клайн ще хвърли половината злато в реката, за да възстанови „естествения ред“, който е нарушил, продавайки празното пространство (което вече не е „празно“). Той използва другата половина от златото, за да създаде серия от позлатени произведения, които, заедно със серия от розови монохроми, започват да допълват сините монохроми към края на живота му.
Скок в празнотата Клайн създава композитна фотография, Saut dans le vide („Скок в празнотата“), публикувана първоначално в неговата книга за художници от 1960 г. Dimanche, която очевидно го показва как скача от стена с протегнати ръце към тротоара. Клайн използва снимката като доказателство за способността си да предприема самостоятелно пътуване до Луната. Всъщност Saut dans le vide, публикувана като част от рекламен текст от страна на Клайн („художникът на космоса“), осъждащ собствените лунни експедиции на НАСА като високомерие и глупост, е фотомонтаж, в който големият брезент, държан от приятели художници, върху който Клайн скача, е изтрит в крайното изображение.
Изложби 1955, Париж: Yves Klein: Peintures 1956, Марсилия, Festival of avant-garde art 1957, Милано: Proposte Monocrome, Epoca Blu (единадесет сини картини) 1957, Париж, Дюселдорф, Лондон 1958, Париж: Le Vide („Празнотата“): изложба с бели стени и без нито един експонат