Ту̀рция () или Репу̀блика Ту̀рция () е държава, чиято територия е почти изцяло разположена в Азия (97%), а останалите 3% – на Балканския полуостров в Югоизточна Европа, но повече от 20% от населението ѝ живее на Балканския полуостров. Турция граничи с 8 държави – (2 в Европа и 6 в Азия). Граничи на изток с Грузия, Армения, Азербайджан и Иран; на юг – с Ирак и Сирия; на запад – с Егейско море и островите в него, Гърция и България. Има излаз на Средиземно море на юг, Егейско море на запад, Черно море и Мраморно море на север. Тук са важните проливи Босфор и Дарданели. До 1922 г. територията на днешната държава е в центъра на Османската империя. Площта ѝ е 783 562 km², от които (769 632 km²) суша и (13 930 km²) водна площ. Разположението на Турция между Европа (3% от територията) и Азия я прави страна от особено геостратегическо значение. С 86 млн. души население тя е 18-ата страна по население в света.
Сунитският ислям се изповядва от 90% от населението на страната, а останалата част изповядва най-вече алевитство, юдейство и православно християнство. Официален език е турският, а официална религия няма. Турция членува в организации като НАТО, ОИСР, Съвет на Европа, ОССЕ и Г-20. Турция започва преговори за пълноправно членство в Европейския съюз през 2005 година. Турция също така засилва връзките си и със страните от Централна Азия, Африка, Близкия Изток чрез членството си в организации, като Организацията за ислямско сътрудничество и Организация за икономическо сътрудничество.
География
Разположение Турция оформя мост между Югоизточна Европа и Близкия Изток, като азиатската и европейската част на страната са разделени от Мраморно море и проливите Босфор (свързващ Мраморно и Черно море) и Дарданели (свързващ Мраморно и Егейско море), през които преминават водните пътища от Черно море до Средиземно море. В Европейска Турция, включваща Източна Тракия с по-голямата част от град Истанбул и няколко острова в Мраморно и Егейско море (Мармара, Авша, Пашалиман, Имброс и други), влизат 3% от територията на страната. Останалите 97% от територията са в Азия.
Конфигурацията на територията на Турция наподобява изтеглен от запад на изток правоъгълник, разположен между 36° и 42° северна ширина и между 26° и 45° източна дължина. Разстоянието от запад на изток между най-западната (нос Авляка (Инджирбурну, ) на остров Имброс) и най-източната точка (край град Аралък) превишава 1600 km, а най-голямата ширина (между остров Тавшан на север и нос Анамур на юг) достига 650 km. Най-западната точка в континенталната част на страната е нос Баба, който е също и най-западната точка на континента Азия. Общата дължина на границите е 2667 km, като Турция граничи с 8 държави – България и Гърция на северозапад, Сирия и Ирак на югоизток и Иран, Азербайджан, Армения и Грузия на изток.
Докато северната и южната брегова линия към Черно и Средиземно море са слабо разчленени, брегът на Егейско море е с множество дълбоко навлизащи в сушата заливи и разположени между тях полуострови.
Релеф
По-голям дял от азиатската част е планинска. На север са разположени Понтийските планини, на юг – Тороските планини, а между тях е разположено Анадолското плато, още известно като Малоазиатското плато. Най-висока точка в страната е затихналият вулкан Арарат, който е 5165 m.
Климат Средиземноморското крайбрежие, Източна Тракия и западната част на Мала Азия имат средиземноморски климат с горещо и сухо лято и мека влажна зима (Csa по Кьопен). По черноморското крайбрежие климатът е океански (Cfb по Кьопен) с по-студена зима и по-влажно лято. Този район е най-влажната част на страната, като в източните области годишните валежи достигат 2500 mm. По черноморското крайбрежие сняг вали почти всяка година, макар че не се задържа за повече от няколко дни, докато в областите със средиземноморски климат снеговалежите са рядкост.
Климатът във вътрешността на Турция е значително по-суров, тъй като крайбрежните планински вериги ограничават средиземноморското влияние. В Централен Анадол климатът е полупустинен (Bsk по Кьопен), със зимни температури под 1 °C и сухо и горещо лято с температури над 30 °C. Годишното количество на валежите е около 400 mm с известни разлики, в зависимост от надморската височина. Най-сухи са областите около Кония и Малатия, където годишните валежи често са под 300 mm.
В източната част на Анадолското плато климатът е средиземноморски континентален (Dsa и Dsb по Кьопен) и континентален (Dfb по Кьопен) с добре обособени сезони. Зимите могат да бъдат много тежки, като в източните райони температурите достигат до −40 °C, а снегът през някои години се задържа в продължение на 120 дни.
Флора и фауна Открито е голямо разнообразие от растителни видове – от субтропични до умерени и от пустинни до алпийски. В планините в южна, югозападна и Северна Турция има обширни иглолистни насаждения с търговско значение, а също и широколистни гори. В югозападните части от страната виреят женско биле, дъб, дива маслина. Сред животинските видове преобладават елен лопатар, червен елен, сърна, муфлон, диво прасе, заек, турски леопард, кафява мечка, червена лисица, газела, белка, златка, дива котка, рис, видра, язовец. Голямо е и разнообразието от птици, включващо снежна яребица, пъдпъдък, голяма дропла, малка дропла, фиш, бекас, също и различни видове гъски, патици, дърдавци. Срещат се около 30 вида змии. С търговска цел се отглеждат пчели и копринени буби.
История
Преди да стане център на Османската империя този регион в далечното минало е бил значителна част от древните държави Грузия (Колхида и Иверия), Персия, Армения, Рим и Византия.
Древна история
Полуостров Мала Азия (Анатолия), включващ по-голямата част от днешна Турция, е една от най-отдавна заселените части на света. Неолитните селища, като Чаталхьоюк, Чайоню, Невалъ Чори, Хаджълар, Гьобекли тепе и Мерсин, са едни от най-старите известни в целия свят. Селището Троя възниква през неолита и се използва без прекъсване до желязната епоха.
В древността жителите на Анатолия говорят индоевропейски, семитски и картвелски езици, както и множество езици с неизяснена класификация. Основавайки се на древността на индоевропейските хетски и лувийски език, някои учени смятат, че именно Анатолия е хипотетичният център, от който започва разпространението на индоевропейските езици.
Хатите са древен народ, обитавал югоизточните части на Анатолия поне от 23 век пр.н.е., който е постепенно погълнат от индоевропейците хети, заселили се в този регион през 20 – 18 век пр.н.е. Хетите създават и първата силна държава по тези земи, просъществувала до 13 век пр.н.е. Асирийците завладяват най-югоизточните области на днешна Турция още в средата на 20 век пр.н.е. и те остават под техен контрол до 612 година пр.н.е., когато самата Асирия е подчинена от Вавилония.
След разпадането на държавата на хетите, хегемония в Мала Азия установяват фригийците, също индоевропейски народ. Тяхната държава от своя страна е унищожена през 7 век пр.н.е. от нашествията на кимерийците. След падането на Фригия в Мала Азия се установяват няколко по-малки държави, най-влиятелни сред които са Лидия, Кария и Ликия.
От 12 век пр.н.е. по западното крайбрежие на Мала Азия започват да се заселват еолийски и йонийски гърци. Те основават там множество колонии, сред които Милет, Ефес, Смирна (днес Измир) и Византион (днес Истанбул). През 6 век пр.н.е. в източната част на днешна Турция възниква и първата от поредица държави, носеща името Армения. Малко по-късно Мала Азия е завладяна от персийското Ахеменидско царство, а през 334 година пр.н.е. е присъединена към империята на Александър Македонски. След неговата смърт там се установяват няколко по-малки елинистични държави (Витиния, Кападокия, Пергам, Понт), които просъществуват до средата на 1 век пр.н.е., когато са завладени от Римската република.
Римска и Византийска епоха През 44 – 57 г. пътешествия на апостол Павел през градовете на Анатолия. През 326 г. Константин Велики пренася столицата на Римската империя във Византион, през 330 г. го преименува в Константинопол. През 395 г. e в състава на Византийската империя;
Възход на Османската империя
През 1037 – 1109 г. съществува държавата Велики Селджук с център днешен Иран. През 1288 – 1320 г. османците започват създаването на своя държава, прераснала в Османска империя. През 1326 г. османците завладяват Пруса. През 1371 г. e Битката при Черномен – християнските сили не успяват да се противопоставят на османците. През 1387 г. e Битката при Плочник – православните държави на Балканския полуостров, чиито войски са предвождани от княз Лазар, разгромяват турската армия. През 1389 г. e битката при Косово поле, поражение за православните страни, убити са княз Лазар и султан Мурад I. През 1393 г. турците завладяват Велико Търново, столицата на Търновското царство. Царството на цар Иван Шишман става васално на османлиите. През 1395 г., след Битката при Ровине, цар Йоан Шишман е обезглавен и васалитета на царството е премахнат. Търновското царство престава да съществува – гр. Никопол, последната столица, е превърната от турците в областен град (санджак). През 1396 г. кръстоносната войска на Сигизмунд Люксембургски е разбита от Баязид I край Никопол. Преследвайки разгромената войска покрай Дунав, той достига до Видин (столицата на Видинско царство). След кратка обсада на града, Йоан Срацимир е принуден да абдикира (тронът се заема от сина му цар Константин II), а царството става васално на османците. През 1402 г. Баязид I е разгромен от Тамерлан край Анкара, наследниците му започват ожесточена борба за престола. Цар Константин II отхвърля васалитета и заедно с Фружин (синът на Шишман) вдигат въстание за отвоюването на България. През 1422 г. Османлиите окончателно завладяват Видинското царство, цар Константин II е принуден да се установи в Белград, където не след дълго умира. През 1453 г. e превзет Константинопол, с което Византия престава да съществува. През 15 – 16 век са покорени Гърция, Босна, Трапезунд, Влашко, части от Унгария, Крим, Армения, Сирия, Египет, Хеджаз, Северна Африка, Кипър. 1514 – 1517 г. султан Селим I Явуз (Свирепия) разгромява персийската армия, разширява границите на империята до Етиопия, Централна Африка и Индийския океан. С превземането на Египет той отнема властта на тамошните халифи и става най-силният суверен в ислямския свят, едновременно султан и халиф. Периодът 1520 – 1566 г. е под управлението на султан Сюлейман I Кануни, наречен в Европа Великолепни, а в Турция – Законодателя. Най-голям разцвет на империята.
Упадък и опити за модернизация
През 1683 г. е първо поражение на османците при Виена от обединената армия на австрийци и поляци – начало на териториални загуби и упадък на Османската империя. През 1783 г. империята губи Крим; 1800 г. – Египет; 1829 г. – Сърбия и Влашко; 1876 – 1909 г. – управлението на султан Абдул Хамид II – последния султан, имащ все още някакво могъщество. Той прави опит да запази владенията на империята в поредица войни: 1878 г. – България; 1882 г. – Северна Африка; 1912 г. – Либия; 1913 г. – европейските си владения, в Балканската война. През 1914 – 1918 г. Османската империя търпи поражение в Първата световна война – ликвидация на Османската империя. Твърди се, че през 1915 – 1916 са извършени три геноцида: Арменският геноцид (Турция отхвърля термина геноцид като твърди, че убийствата били междуетнически), Геноцидът над понтийските гърци, и Геноцидът над асирийския народ (който за разлика от другите два народа е бил на стотици километри от фронтовите линии).
Република Турция
През 1920 г. от Османската империя, победена в Първата световна война, се иска да подпише Севърския мирен договор и властта в Истанбул е готова да го направи, но Кемал Ататюрк, който е освободил Централна Мала Азия от окупаторите, отказва да подпише договора. Територията ѝ е разделена на части с различен юридически статут.