Мацѐ (; , Масè) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 323 м надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 4307 души, от които 312 са чужди граждани.
География, административно деление и население
Мацè се намира на територията на Метрополен град Торино, на крайната източна граница на историко‑географския район Канавезе. Разположено е по течението на река Дора Балтеа, по южните склонове на мореновия амфитеатър на Ивреа – позиция, която традиционно представлява привилегировано транзитно място към Милано и региона Ломбардия. Територията, заобиколена от хълмове, богати на лозя, има вълнообразен релеф с умерени височинни вариации.
Общината е включена в Природния парк на езерото Кандия и в Специалния природен резерват „Мулино Векио“.
Територията е разделена на две енории от Иврейската епархия: „Св. св. Гервазий и Протазий“ (с център Мацè и подселище Баренго) и „Св. Франциск от Асизи“ (подселища Тоненго и Казале).
Мацè граничи с осем общини: Калузо, Виларежда, Виске, Кандия Канавезе, Монкривело, Рондисоне, Чиляно и Кивасо. Отстои на 30 km от Биела, на 32 km от Торино и на 99 km от Милано.
Общината включва следните подселища (на итал. frazioni)Малко населено място, изолирано от общината, от която зависи. и местности: Баренго, Кашина Габриела, Кашина Джилета, Кашина Мота, Кашина Парадизо, Кашина Вале, Чентрале Идроелетрика и Тоненго–Казале.
Към 1 януари 2025 г. населението на Мацè е 4248 души, от които 312 са чужди граждани. Най-многобройни сред тях са гражданите на Румъния – 206 души. В общината живее и един български гражданин.
Топоним Според една хипотеза произходът на келтско‑лигурското име, с което Мацè е наричано в древността – Mattiacu, латинизирано като Mattiacum през I век пр.н.е., се свързва с Mattiaca, по‑известна в Ирландия като Mórrígan или Моргана – страховитата богиня на гнева и господарка на бродовете, почитана от келтите.
Според друга хипотеза топонимът произлиза от Macos – собственото име на древен земевладелец.
Първото тълкуване се подкрепя от факта, че в Мацè се намира единственият реален брод на река Дора Балтеа между Ивреа и Монтеу да По, докато за второто съществуват единствено филологически аргументи.
История Праистория В началото на III век пр.н.е. до района на Канавезе достигат племена от региона на Черно море, намиращи се в контакт с месопотамската култура. Те носят със себе си значителни познания за обработката на мед – метал, използван за оръжията на наемниците им в Близкия изток. Следи от тяхното присъствие са открити по поречието на река Дора Балтеа (т.нар. стълбове на Тина, steli di Tina).
През I век пр.н.е. в тогава пустеещия район на Канавезе се заселва племето на лигурите. През IV век пр.н.е. пристигат келтите от Бургундия и от поречието на Рейн, добре запознати с обработката на желязо, с използването на ралото и с бонификацията на тресавищата. Те се сливат с лигурите, образувайки келтско‑лигурското племе на саласите. Именно в този период, с цел експлоатация на златните залежи в Казале ди Мацè (Casale di Mazzè), е основано селището Mattiacu върху речната тераса на Дора Балтеа, в близост до естествения брод.
През 143 г. пр.н.е. римляните не успяват да подчинят саласите, които ги побеждават при Вероленго. Това се променя през 141 г. пр.н.е., когато римляните окупират Канавезе и започват да използват златните залежи в мореновия амфитеатър на Ивреа, особено тези в Беса (Bessa) и в района Мацè–Вилареджа.
Легендата за Ипа Конфигурацията на днешно Канавезе се свързва с изтичането на водите на митичното Голямо езеро на Канавезе през дефилето на Мацè. Според легендата решението на Ипа (Ypa) – легендарната кралица на саласите – да отсече най‑дългия моренов хълм в Европа (мореновия амфитеатър на Ивреа) не било продиктувано единствено от желанието ѝ да бонифицира земите. Тя осъзнавала, че новият ход на река Дора Балтеа би създал естествена граница между нейния народ и този в равнината на Верчели, управляван от съперничеща ѝ кралица, което би благоприятствало развитието на автономна култура.
Според една от версиите на легендата кралица Ипа била мистериозна вещица, която използвала силите си, за да извършва престъпления. Разказва се, че се влюбила в един от своите роби, но скоро се отегчила от него. За да се отърве от него, наредила на слугите си – водени от самия ѝ любовник – да отсекат скалата на Мацè и да изкопаят новото корито на река Дора Балтеа. Когато работата почти завършила, тя заповядала да бъдат разрушени дигите и язовирите, които задържали водите нагоре по течението, отклонявайки реката към Мацè. Робите, включително и любовникът ѝ, били изненадани от приливната вълна и се удавили. Радостта на кралицата била кратка: Юпитер, узнал за изчезването на езерото, я наказал, осъждайки я да се скита вечно в границите на своето царство, превърнало се за нея в тъмно и безутешно място.
Според друга легенда придошлите води нанесли значителни щети на Мацè. Няколко дни след оттеглянето им кралица Ипа се отправила на колесница към дерето, образувано между днешните Мацè и Вилареджа, за да огледа пораженията. Щом конете ѝ видели водите на Дора Балтеа, те се хвърлили от скалата заедно с колесницата. Според преданието конярите ѝ умишлено хранели животните със сол, за да си отмъстят за многобройните смъртни случаи. Казва се, че призракът на кралица Ипа и днес обикаля долината на Дора Балтеа, където е намерила смъртта си.
Античност През 25 г. пр.н.е. римляните окончателно подчиняват планинските саласи и основават Августа Претория (днешна Аоста). Те продължават да извличат злато в Беса и в района Мацè–Вилареджа до средата на I век пр.н.е., когато залежите са изоставени като недостатъчно доходоносни.
През I век пр.н.е. районът на Канавезе е напълно романизиран. Топонимът Mattiacu приема латинска наставка и се превръща в Mattiacum. В южния край на златното находище възниква втори обитаем център, наречен от съвременните учени „Св. Петър“.
След изоставянето на минните дейности селищата се превръщат в селскостопански центрове. Построени са църквата „Св. Лаврентий и Св. Йов“, както и селска вила, собственост на римски магистрат. През II век сл.н.е., когато река Дора Балтеа става плавателна от Ивреа до Индустрия (днешното Монтеу да По), бродът при Mattiacum се превръща в междинна спирка за лодките по маршрута.
През IV век, с цел противодействие на варварските нашествия, по нареждане на император Флавий Валентиниан са построени военният римски път Quaranta (Вероленго) – Eporedia (Ивреа) и мостовете над река Дора Балтеа.
През V век се оформя първото ядро на подселището на днешно Мацè – Казале. В двата обитаеми центъра на Матиакум са издигнати църквите „Св. Петър“ и „Св. Лаврентий“, подчинени на новосъздадената Иврейска епархия.
Средновековие С нахлуването на лангобардите през 568 г. Матиакум и Св. Петър продължават да съществуват като малки селскостопански центрове, обитавани от няколко семейства, а бродът на река Дора Балтеа е постоянно охраняван срещу нападенията на лангобардските воини.
В края на VIII век, след падането на Лангобардското кралство и установяването на властта на франките при Карл Велики, територията става част от Маркграфство Ивреа. Това не води до значителни промени за местното население, с изключение на засилването на влиянието на Католическата църква, която премахва всички следи от предишни религиозни култове.
През IX и X век жителите на Матиакум и Св. Петър изоставят домовете си, изложени на набезите на сарацините и унгрите, и се укриват на хълма Св. Михаил (San Michele), където изграждат крепост – бъдещото ядро на средновековно Мацè. След победата на император Ото I Велики над унгрите при Лехфелд през 955 г., Св. Петър е частично заселен от семейства от Рондисоне, а в Матиакум остава само църквата „Св. Лаврентий“. В началото на X век около 50 семейства живеят постоянно в укрепения заслон на хълма Св. Михаил. Името на селището се променя на Maciadj, както е засвидетелствано за първи път в документ от 1007 г.
В средата на XI век Maciadj е завзето от графовете на Канавезе. Владението им е формализирано с була на император Хайнрих IV от 1110 г. Древният римски военен път продължава да функционира, а в Maciadj е построен или преустроен мостът Copacij над река Дора Балтеа, за да се осигурят връзките с Верчели. След управлението на Гуидо V родът на графовете на Канавезе се разделя на три клона – Валперга, Сан Мартино и Биандрате.
През 1193 г., след споразумение между Гулиелмо ди Мазино и Ардуин Валперга, феодът на Мацè е предоставен на Рейнеро Валперга – син на Матео Велики.
През 1239 г. император Фридрих II дарява на графовете Валперга част от течението на Дора Балтеа (между Виске и Салуджа) и титлата „Графове на Мацè“. Благодарение на значителния поток от поклонници и търговци по пътя Via Francigena, Валперга укрепват властта си и оглавяват малко княжество, включващо Мацè, Кандия, Кастильоне, Мерченаско, Кароне и Рондисоне.
В началото на XIV век почти столетие продължава ожесточена териториална война между гвелфите (графове Сан Мартино) и гибелините (графове Валперга). През 1338 г. господарите на Мацè се сблъскват с господаря на Пиемонт Жак Савойски-Ахая, при което са разрушени Кандия, Кастильоне, Мерченаско и Рондисоне. Впоследствие Валперга и Сан Мартино извършват набези в Канавезе, а Мацè разширява територията си до езерото Кандия. През юни 1349 г. маркграфът на Монферат Джовани II, подкрепен от граф Бертолино ди Мацè, завладява Калузо. Мостът Copacij е разрушен, а Бертолино – разгневен от отказа на маркграфа да признае правата му над Калузо – отстъпва Кандия и Кастильоне на рода Висконти.
В края на XIV век, по време на въстанието на Тукините – жители на малките селски общини, които се противопоставят на властта на феодалите – Антонио Валперга, наричан „Велуруто“, води партизанска война срещу владенията на Савоя. След Мира от Ивреа през 1391 г., с който херцог Амедей VII Савойски и майка му Бона дьо Бурбон анексират почти цялото Канавезе, Велуруто се оттегля в замъка на Мацè. Синът му Джорджо Валперга – капитан на служба на Фачино Кане, а по-късно и на Висконти – заминава за Унгария като генерал на император Сигизмунд Люксембургски във войните срещу турците, но загива в битка. През 1430 г. императорът, в знак на признателност, потвърждава всички владения на Валперга в Канавезе и по течението на Дора Балтеа. През 1435 г. Мацè преминава като феод под властта на Савоя, като един от тримата синове на Джорджо – Теодоро – получава Мацè.
Възход и упадък на Мацè (1436 – 1814) През XV век, при управлението на граф Теодоро и на сина му Джофредо, Мацè преживява период на подем: укрепеният заслон се разширява, а параклисът на св. Гервазий е преустроен в трикорабна базилика.
Впоследствие неспособността на графовете Валперга да се приспособят към войните между Франция и Испания води до упадък. През 1536 г. Мацè е обстрелван с гюлета от испанските войски под командването на ген. Чезаре Маджи. Същата година възниква и спор между Мацè и Рондисоне относно териториалната граница, която е едновременно и граница между Херцогство Савоя и Маркграфство Монферат. Спорът е окончателно решен с международен договор през 1576 г.
През 1612 г. 1/12 от феода на Мацè е предоставена с була от херцог Карл Емануил I Савойски на граф Филипо Герардо Скалия от Веруа, а през 1625 г. това е потвърдено за неговия син Аугусто Манфреди Скалия, маркиз на Рондисоне и Калузо. Аугусто заселва в селището Св. Петър земевладелци от Тоненго д’Асти и от различни селища на Монферат, а други заселници, изпратени от него, основават подселището Баренго. В началото на XVII век в долината е построена църквата „Св. Рох“, което свидетелства за миграцията на населението от укрепения заслон към долината след края на испанско‑френските конфликти.
През 1729 г., по нареждане на крал Виктор Амадей II, Мацè, Калузо и Рондисоне са върнати на графовете Валперга. Около 30 земеделски семейства напускат селището Св. Петър, което постепенно запустява, и основават Тоненго – новото подселище на Мацè.