Тежки крайцери тип „Вейнтисинко де Майо“

Вейнтисинко де Майо () са тип тежки крайцери на ВМС на Аржентина. Всичко от проекта са построени 2 единици: „Вейнтисинко де Майо“ () и „Алмиранте Браун“ (). Построени са в Италия, стават първите и последни тежки крайцери на Аржентина. В периода 1930 – 1940 година са най-мощните и съвременни крайцери в Латинска Америка. Никога не са участвали в бойни действия.

История на създаването

Към края на 1920-те години Аржентина разполага с най-многобройните ВМС в Латинска Америка. Обаче ако гръбнакът на флота е представен от относително съвременните линкори от типа „Ривадавиа“ (, то състоянието на крайцерските сили е плачевно. В състава на флота се числят 6 крайцера – 4 броненосни и 2 бронепалубни постройка 1892 – 1898 г. В описвания период те са съвсем остарели и имат едва ли не само музейно значение. Що се касае традиционните противници на Аржентина, то положението при флота на Чили не е по-добро. В строя им има 2 броненосни и 4 бронепалубни крайцера постройка 1890 – 1898 г., с не по-голяма ценност, отколкото на аржентинските. Обаче флотът на другия традиционен противник – Бразилия, освен един остарял крайцер, разполага с двете единици на типа „Байя“ () – много по-съвършени кораби, построени през 1910 г. – слабо въоръжени, но носещи парни турбини, което им позволява с лекота да избягат на всеки един от аржентинските кораби. Тъй като възможността от война с тези държави се счита за реална, подобно съотношение при крайцерските сили се смята за нетърпимо.

Аржентина през първата половина на XX век се счита за сравнително процъфтяваща държава и влиза в първата десетка на най-големите икономики в света по обем БНП. През 1926 г. е приета десетилетна програма за обновление на флота на стойност 75 милиона златни песос, в рамките на която се предполага строителството на 3 тежки крайцера. Неразполагащата с развито корабостроене, Аржентина обявява международен конкурс, в който вземат участие традиционните доставчици на аржентинския флот от Великобритания и САЩ. Обаче за удивление на обществеността конкурсът е спечелен от италианската компания Odero-Terni-Orlando. На 5 май 1927 г. в Лондон е подписан официален контракт. От Аржентина го подписва адмирал Исмаел Галиндас, от OTO президентът на групата Луиджи Орландо. OTO получава поръчка за два кораба, на обща стойност 2,45 млн. паунда. „Алмиранте Браун“ струва на Аржентина 1,123 млн., систершипът му – 1,225 млн. паунда. Аржентина не се отказва и от строителството на трети крайцер, но решават да пренесат поръчката за в бъдеще, когато се очаква подобряване на финансовото положение. В крайна сметка вместо трети кораб от серията във Великобритания е поръчан лекият крайцер „Ла Архентина“ ().

Конструкция

Победилият в конкурса италиански проект се основава на конструктивните решения от тежките крайцери от типа „Тренто“. Два кораба от този тип са поръчани за Кралските ВМС на Италия през 1924 г. Това са типични тежки крайцери от първото поколение, с всичките им присъщи за тази генерация крайцери недостатъци, а също и с характерната им италианска специфика.

В проекта „Тренто“ основен залог се прави на скоростта и воденето на артилерийски бой на големи дистанции. Корпусът на корабите традиционно се оказва слаб. Далечината на плаване и мореходността са отново пренебрегнати от италианските конструктори, считайки тези характеристики за малозначими за Средиземноморския ТВД, броневата защита е разчитана на противостояние на 155-мм оръдия на новите леки крайцери на френския флот от типа „Дюге Труен“. В отличие от болшинството си съвременници, крайцерите от типа „Тренто“ имат доста мощна, по мерките на 1920-те години, система за ПВО. Всички тези особености плавно са пренесени в проекта „Алмиранте Браун“, който става мащабно намален „Тренто“. Новият кораб много напомня италианския прототип външно, макар да има само един комин, бронирането и въоръжението също са пропорционално отслабени.

Корпус и архитектура

Крайцерите от типа „Вейнтисинко де Майо“ имат корпус с полубак и клиперен форщевен и носов бълб. Корпусът има слаб подем към носовата част, полубакът заема над 70%. Отношението на дължината към ширината съставлява 9,66. Системата на набора е смесена: надлъжна в района на цитаделата и напречна в по краищата. Шпангоутите се крепят с шпация от 90 см. Вследствие ниския корпус, машинно-котелните отделения достигат до горната палуба, която, в резултат, се оказва единствената непрекъсната палуба на крайцерите. Батарейната и жилищната палуби фактически са платформи и са прекъснати от отсеците на енергетичната установка. На по-голямата част от корпуса има двойно дъно, преминаващо в двоен борд.

За архитектурата на крайцерите са характерни функционалността и лаконичността. Доминиращите елементи на силуета стават носовата надстройка и масивния комин. Носовата надстройка включва в себе си три нива, на които се намират ходовия мостик, щурманската рубка и бойната рубка. Ходовият мостик е от закрит тип, с плосък покрив и остъкление и има крила, не достигащи до бордовете. Намиращата се отгоре бойна рубка е увенчана с брониран командно-далекомерен пост.

Кърмовата надстройка е етаж и половина, с кърмов мостик и резервен пункт за управление на огъня. В същата надстройка се разполагат битовите помещения: камбузът, пералното, банята. Крайцерите носят по две триноги мачти, на площадките на които са разположени далекомери, прожектори и сигналното оборудване.

Въоръжение

Главен калибър Макар проектът да е разработен на базата на типа „Тренто“, да се поставят на аржентинските крайцери доста масивните 203-мм оръдия в достатъчен брой не е възможно. За това изборът пада на 190 мм калибър. 190-мм/52 оръдия са разработени от италуанската компания „Одеро-Терни“ скоро след края на Първата световна война и представляват версия на 190-мм/50 оръдия MK.IV, производство на британската компания „Викерс“, с които са въоръжени първите в света тежки крайцери тип „Хокинс“. Сведения за това оръдие са съхранени крайно малко, но италианските историци предполагат, че дадената артсистема е разработена за перспективни крайцери на италианския флот, но се оказват излишни след сключването на Вашингтонския морски договор от 1922 г., постановяващ максималният калибър на крайцерската артилерия на 203 мм. Следва да се отбележи, че освен на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ тези оръдия не са използвани на нито един друг кораб.

Първоначално се предлага да се въоръжат крайцерите с девет 190-мм оръдия в три триоръдейни кули. Обаче още предварителните разчети показват, че това ще доведе до недопустимо претоварване на корабите. За това се ограничават с шест оръдия в три двуоръдейни кули. Самите оръдия, по оказалата се неудачна италианска практика от онези години, имат прекомерно форсирана балистика, водеща до бързо износване на стволовете. Началната скорост на снаряда съставлява 959 м/с. Използват се два типа снаряди: бронебоен, с маса 90,9 кг и фугасен, с маса 90,05 кг. Общият боекомплект достига 120 снаряда на ствол. Максималната далечина на стрелбата при възвишение на стволовете 46° е 27 300 м.

Оръдейните кули са проектирани на основата на кулите на крайцерите от типа „Тренто“. Кулите се въртят от хидравлична трансмисия и имат ъгли на обстрел от 150° по всеки борд. Ъглите на вертикално насочване се колебаят от −7° до +45°, но зареждането на оръдията е възможно само при ъгъл от 0° до +12°. Практическата скорострелност може да достига 3,2 изстрела в минута. Самите оръдия са поставени, както и на прототипа, в обща люлка, с разстояние между осите на стволовете едва 81 см, което по опита на италианския флот трябва отрицателно да влияе на точността на стрелбата, за сметка на взаимното влияние на въздушните потоци от снарядите.

Универсален калибър Към средата на 1920-те години италианският флот вече е приел на въоръжение 100-мм сдвоена универсалната установка OTO Mod. 1924 система Минизини. Обаче, по неизвестни причини, за аржентинските крайцери избират да разработят оригинална сдвоена установка, която не е поставяна на нито един друг кораб. Новата артсистема, създадена от конструкторите на OTO, се базира на 102-мм оръдие „Шнейдер-Армстронг“ образец 1918 г. и се произвежда в Италия по лиценз от компанията „Ансалдо“. Такива оръдия в сдвоени установки са въоръжение на миноносците от типа „Куртатоне“.

Артилерийската част за новата система е взета без изменения, но за използването на оръдията по въздушни цели трябва да се разработи нов лафет, осигуряващ подем на стволовете на ъгли до +80°. При това, височината на осите на цапфите достига 2 м и за зареждащите трябва да се направи специална площадка. Оръдията стрелят със снаряди с маса 13,74 кг с начална скорост 850 м/с. Хоризонталната далечина достига 15 000 м, скорострелността – 7 изстрела в минута, което се явява доста скромен показател за зенитно оръдие. Шестте сдвоени установки са поместени по бордовете, в средната част на корабите. Управлението на огъня се води с помощта на три петметрови оптични далекомера, два от които са поместени на фокмачтата, а третият на кърмовата надстройка.

Лек зенитен калибър

Лекият зенитен калибър на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ е представен от 40-мм/40 автоматични оръдия „Викерс-Терни“ образец 1917 г. Шест такива оръдия се намират на кърмовата надстройка. Оръдието представлява лицензионен вариант на британското оръдие Vickers QF 2 pounder Mark II, заради характерния звук при стрелба често наричано „Пом-пом“. Системата е приета на въоръжение от британския флот през 1915 г. и до началото на 1920-те година е най-разпространеното леко зенитно оръдие в света. „Пом-пом“ широко е представян за износ, освен това, се води и продажба на лицензи за производство.

Конструктивно оръдието представлява мащабно увеличение на картечницата на Максим. То има проста конструкция, стволът е с водно охлаждане и боеприпасите се подават за стрелба от ленени патронни ленти. Оръдието е поставяно на стойка, разполага само с ръчен механизъм за насочване и се комплектова с най-прости прицелни приспособления. Началната скорост на фугасния снаряд с маса 0,907 кг (2 фунта) е едва 610 м/с, което осигурява доста скромните показатели по досегаемост, особено по височина. Техническата скорострелност съставлява 200 изстрела в минута, практическата не надминава 90. Италианската версия се отличава от оригинала само с пълнителното подаване вместо лентъчното, което до известна степен повишава надеждността на подаване на патроните. Цилиндричният пълнител събира 50 патрона. Към края на 1930-те години този автомат вече е безнадеждно остарял.

Торпедно въоръжение Торпедното въоръжение на крайцерите е представено от два 533-мм тритръбни торпедни апарата, които се намират на горната палуба, перпендикулярно на борда. Дължината на апаратите не позволява да се поставят симетрично и те са разположени с изместване по отношение един на друг. В борда са направени специални портове, през които се показват тръбите на апаратите. Те стрелят с италианските торпеда SI образец 1925 г. Торпедото има обща маса 1781 кг, носи 250 кг взривно вещество и може да измине 4000 м на скорост 42 възела, или 10 000 м на скорост 24 възела. Освен торпедата в самите апарати, има още по три резервни, съхраняващи се недалеч.

Тъй като апаратите не се завъртат, прицелването им е възможно само с поставянето на жироскопи или меренето трябва да става със самия кораб. Опитът от бойните действия на италианските крайцери, въоръжени по подобен начин, показва, че използването на такива способи се явява практически нереалност в морския бой. В крайна сметка торпедното въоръжение на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ може да се счита за фактически безполезен и опасен за самите носители товар.

Авиационно въоръжение