Маха̀дир бин Моха̀мад (; джави: محضير بن محمد) е малайзийски политик и държавник, настоящ министър-председател на страната. Той служи за втори път на този пост, като го заема първоначално в периода 1981 – 2003 г. Политическата му кариера обхваща над 70 години, след като се присъединява към Обединената малайска национална организация (ОМНО) през 1946 г., а впоследствие през 2016 г. основава собствена партия – Parti Pribumi Bersatu Malaysia (PPBM).
На 93-годишна възраст, той е най-възрастният държавен глава в света към днешна дата.
Ранен живот Махадир бин Мохамад е роден на 10 юли 1925 г. в Алор Сетар, столицата на щата Кедах в тогавашна Британска Малая. Той е най-малкото от девет деца, чийто баща е Мохамад Бин Искандер от Пенанг, а майка им е Ван Темпаван бинти Ван Ханафи от Кедах. Той не е роден в аристократично, религиозно или политическо семейство. Баща му е директор на училище, а майка му е придворна, но с много далечна връзка с благородничеството. Това е втори брак и за двамата родители.
Мохамад е ученолюбив ученик. Дисциплината, наложена му от бащата му, го мотивират да учи и той не проявява особен интерес в спорта. Тръгва на училище през 1930 г. и учи там две години. Обаче, през 1933 г. печели място в селективно английско средно училище, тъй като владее английско по-добре от тогавашните си съученици. Тъй като училищата затварят по време на японската окупация на Малая през Втората световна война, той започва да работи, първо продавайки кафе, а по-късно писанг горенг (пържени банани) и други закуски. След войната той завършва средното си образование през декември 1946 г. и се записва да учи медицина в колежа Крал Едуард VII в Сингапур (днес Национален университет на Сингапур). Там той се среща с бъдещата си жена, Сити Хасмах Мохамад Али, която също учи медицина. След като завършва, Мохамад работи като лектор в държавна служба, преди да се ожени през 1956 г. Връща се в Алор Сетар на следващата година, за да работи на частна практика. Успехът му като лекар, дължащ се на факта, че е единственият малайски доктор в града, му позволява да си построи голяма къща, да инвестира в различни начинания и да си наеме шофьор за своя Понтиак Каталина. През 1957 г. на двойката им се ражда първото дете, Марина, преди да заченат още три и да осиновят още три през следващите 28 години. Другите деца се казват Мирзан, Мелинда, Мохзани, Мухриз, Майзура и Мазхар.
Ранна политическа кариера Махадир бин Мохамад е политически активен след края на японската окупация в Малая, когато се присъединява към протестите срещу даването на гражданство на немалайци по време на кратко съществувалия Малайски съюз. Докато е в колежа той допринася за вестник The Straits Times под псевдонима „C.H.E. Det“ и за студентско списание, в което той бурно поощрява правата на малайците, като например възстановяването на малайския като официален език. Докато работи като лека в Алор Сетар, Мохамад става все по-деен в партията ОМНО, като към първите парламентарни избори през 1959 г. за независима малайска държава той вече е ръководител на партията в щата Кедах. Въпреки значимостта си в партията, Мохамад не се кандидатира за изборите през 1959 г., след като се изключва след несъгласие с тогавашния министър-председател Абдул Рахман. Отношенията между двамата са опетнени, след като Махахтир критикува съгласието на Абдул Рахман за задържането на британските сили в Малая след независимостта. Абдул Рахман не одобрява плановете на Мохамад за въвеждане на минимална образователна квалификация за кандидати за ОМНО. За Махахтир това е от достатъчно значение, за да забави влизането си в националната политика в знак на протест. Забавянето, обаче, не трае много дълго. За изборите през 1964 г. той е избран за федерален парламентарист за Алор Сетар.
Избран в парламента по време на хаотичен политически период, Мохамад, като депутат от задните банки, се въвлича в основния конфликт по това време: бъдещето на Сингапур, с неговото икономически силно китайско население, като част от Малайзия. Той гръмогласно напада доминиращата партия Народно действие в Сингапур за това, че е про-китайска и анти-малайска, и нарича лидера ѝ, Ли Куан Ю, „арогантен“. Сингапур е изключен от Малайзия по време на първата година на Мохамад в парламента. Все пак, Мохамад губи мястото си в изборите през 1969 г., след като е победен от Юсоф Рава от Малайзийската ислямска партия.Tan & Vasil, с. 51 Мохамад приписва загубата си на китайските избиратели, които свалят доверието си от ОМНО в полза на Ислямската партия. Големите правителствени загуби в изборите са последвани от расови бунтове на 13 май 1969 г., в които стотици хора са убити в сблъсъци между малайци и китайци. Предишната година Мохамад предсказва избухването на расови враждебности. Вече извън правителството, той открито го критикува, изпращайки писмо до Абдул Рахман, в което критикува министър-председателя за това, че се е провалил да поддържа малайските интереси. Писмото, което скоро става публично достояние, призовава Абдул Рахман да подаде оставка. Към края на годината Махахти е изключен от върховния съвет на ОМНО, а след това и от партията.
Докато е в политическата пустош, Махахтир написва първата си книга, Малайската дилема, в която той излага вижданията си за малайската общност. В книгата си той твърди, че трябва да се постига баланс между достатъчната правителствена подкрепа за малайците, така че техните икономически интереси да не се потъпкват от китайците, и излагането на малайците на достатъчна конкуренция, за да може с времето те да се разделят с избягването на тежката работа и да се научат да оценяват истинската стойност на парите и имотите. Книгата продължава критиките на Махахтир към правителството на Абдул Рахман и бързо бива забранена. Забраната е отменена едва когато Махахтир става министър-председател през 1981 г., като преди това е министър и вицепремиер и едновременно автор на забранена книга. Според някои анализатори, безпощадните нападения на Махахтир са основната причина за падането на Абдул Рахман от властта и подаването му на оставка като премиер през 1970 г.
Министър на образованието Абдул Рахман подава оставка през 1970 г. и е наследен от Абдул Разак Хусеин. Разак поощрява Мохамад да се върне обратно в партията и го назначава за сенатор през 1973 г. Той се издига бързо в правителството на Разак, завръщайки се във върховния съвет на ОМНО през 1973 г., след което е назначен в Кабинета през 1974 г. като министър на образованието. Освен това той безпроблемно спечелва изборите за представител на Кедах през 1974 г. Едно от първите неща, които прави в качеството си на министър на образованието, е да въведен по-строг правителствен контрол над университетите в Малайзия, въпреки силната опозицията от страна на академичната общност. Също така, ограничава политическите движения в общежитията на университетите, давайки власт на министерството си да дисциплинира студенти и академици, които са политически активни, и правейки стипендиите за студентите зависещи от политическата дейност на студентите.
Когато Разак умира през 1976 г., неговият заместник, Хусеин Он, идва на власт и му се налага да избере вицепремиер на свой ред. Кандидатите са трима, сред които е и Мохамад, но неговите опоненти не са особено препятствие, тъй като единият не се ползва с подкрепата на ОМНО, а другият нито има висше образование, нито владее добре английски. Въпреки това, изборът на Хусеин не е лесен, тъй като не е съюзник с Мохамад, а избирането на Мохамад не би се харесало на Абдул Рахман, който все още е жив и тачен като баща на малайзийската независимост. След шест седмици размисли, Мохамад, за негова изненада, е избран за заместник на Хусеин.
Все пак, Мохамад не е влиятелен заместник министър-председател. Хусеин е внимателен лидер, който отхвърля много от дръзките политически предложения на Мохамад. В края на краищата, когато Хусеин се оттегля от властта през 1981 г. поради здравословни причини, Мохамад го наследява безпрепятствено и с неговата благословия.
Министър-председател Махадир бин Мохамад става министър-председател на 16 юли 1981 г., тогава на 56 години. С един от първите си укази той освобождава 21 затворници, сред които журналист и бивш заместник-министър в правителството на Хусеин, за който е подозирано, че е прикрит комунист. За свой заместник назначава близкия си съюзник, Муса Хитам.
Основна негова цел става консолидирането на ръководството на управляващата партия и правителството и подготовката за изборите през 1982 г. След като побеждава на тях (партията печели 132 от 154 места в парламента), той започва да укрепва централизацията на властта в страната, което води до конфликт със султаните в отделните щати. Икономическата му политика се отличава с устременост към приватизация на предприятията в държавния сектор в духа на тачъризма. Приватизирани са авиокомпании, комунални и телекомуникационни компании. Започва се строеж на автомобилна магистрала от границата с Тайланд до Сингапур. Реализиран е проект за строителство на съвременни автомобили (първоначално съвместно с Мицубиши) под марката Proton, като към края на 1980-те години Малайзия вече е голям производител на автомобили в Югоизточна Азия.
На парламентарните избори през 1986 г. оглавяваната от Мохамад партия ОМНО отново печели, получавайки 148 от 177 места в парламента. Освен че продължава същия икономически курс, настъпва и период на потискане на опозицията, в рамките на който са арестувани 119 души. На парламентарните избори през 1990 г. ОМНО си спечелва 127 от 180 места в парламента. След изборите е обявена програмата Визия 2020. В същото време, след дълги и трудни дискусии с премиер-министъра, успява да се постигне премахването на имунитета на ръководителите на щатите (султаните) и членовете на султанските семейства. Техните пълномощия са съкратени, както и финансовата им поддръжка. През 1994 г. са внесени съответните конституционни поправки.
Парламентарните избори през 1995 г. завършват с триумф за ОМНО и Мохамад, като партията получава 162 от 192 места в парламента. Скоро след това започва да се развива проект, аналогичен на Силициевата долина, разположен южно от Куала Лумпур и с площ 15 на 50 km, както и ред други амбициозни проекти, сред които строителството на писта за Формула 1 в Сепанг.
По време на азиатската финансова криза от 1997 г. Малайзия се отказва от строгата парично-фискална политика въпреки препоръките на Международния валутен фонд, включващи и изискване за прекратяване на държавната подкрепа за големи проекти, които са крайъгълният камък на стратегията за развитие на Махадир бин Мохамад. Увеличени са държавните разходи, а курсът на малайзийският рингит е фиксиран спрямо щатския долар. Резултатът посрамва международните и вътрешните критици, както и експертите от Международния валутен фонд. Малайзия се възстановява от кризата по-бързо, отколкото останалите страни в Югоизточна Азия. Това прераства в политически триумф за Мохамад. На изборите през 1999 г. партията му получава 147 от 192 места в парламента, макар САЩ да оказват подкрепа на опозицията.
Реакцията на Мохамад към кризата и неподчинението му спрямо МВФ води до рязко противопоставяне на премиер-министъра с вицепремиера и заместник-ръководител в ОМНО Анвар Ибрахим (настояващ за изпълнение на условията на МВФ). Той е уволнен от всичките си постове и е хвърлен в затвора след обвинения в корупция и содомия. Организацията Амнести Интернешънъл обявява, че Анвар е политически затворник.Canadian Lawyers Defend the Independence of the Bar in Malaysia
Оставка и министър-председател отново През 2002 г. на конгрес на ОМНО Мохамад обявява, че ще подаде оставка и обявява Абдула Ахмад Бадави за свой наследник. На 31 октомври 2003 г. подава оставка.