Вилхелм Рихард Вагнер (, ) е германски композитор, театрален предприемач, общественик и диригент, известен главно със своите опери (или „музикални драми“, както са наречени по-късно). За разлика от повечето оперни композитори, Вагнер пише винаги както музиката, така и либретото за своите сценични произведения. Първоначално той си създава репутация като автор от романтичното направление на Вебер и Майербер, но след това извършва революция в операта със своята концепция за „тотално произведение на изкуството“ (Gesamtkunstwerk), синтезиращо поетично, визуално, музикално и драматично изкуство, което прокламира в поредица есета между 1849 и 1852 година. Вагнер реализира тези идеи най-пълноценно в първата половина на цикъла опери „Пръстенът на Нибелунгите“.
Композициите на Вагнер, особено тези от късния му период, са забележителни със своята контрапунктна текстура, богат хроматизъм, хармонии и оркестрация, както и с усложненото използване на лайтмотиви – музикални теми, свързани с определени герои, места или елементи на сюжета. Той е сред пионерите на нововъведения, като крайният хроматизъм и бързото преместване на тоналния център, които оказват силно влияние върху последвалото развитие на класическата музика. Операта му „Тристан и Изолда“ понякога е сочена за начална точка на съвременната музика.
Рихард Вагнер изгражда свой собствен оперен театър – Байройтския фестивален театър, в проекта на който въвежда множество нови елементи. В него са поставени премиерите на „Пръстенът на Нибелунгите“ и „Парсифал“, в него продължават и днес да се изпълняват най-значимите сценични произведения на композитора по време на ежегодния Вагнеров фестивал. В края на живота си Вагнер отново променя възгледите си за относителната тежест на музика и драма в операта и той се връща към по-традиционни форми с произведения като „Нюрнбергските майстори певци“.
До последните му години животът на Вагнер е съпътстван от политически изгнания, бурни любовни връзки, бедност и многократни бягства от кредитори. Спорните му мнения за музиката, драмата и политиката предизвикват чести коментари в последните десетилетия, особено проявите му на антисемитски настроения. Последствията от идеите на Вагнер могат да се проследят в различни клонове на изкуството на XX век, като влиянието им се разпростира и в области като дирижиране, философия, литература, изобразително изкуство и театър.
Биография Ранни години
Рихард Вагнер е роден на 22 май 1813 година в Лайпциг, на улица „Брюл“ №3 в еврейския квартал на града. Въпреки това той е етнически немец, девето дете в семейството на полицейския чиновник Карл Фридрих Вагнер и Йохана Розина Вагнер (родена Пец), дъщеря на хлебар. Бащата на Вагнер умира от тиф шест месеца след раждането му, след което майка му живее с актьора и драматург Лудвиг Гайер, приятел на бащата на Вагнер. През август 1814 година Йохана изглежда се омъжва за Гайер, макар че в регистрите не е запазена информация за това, и семейството се премества в жилището на Гайер в Дрезден. През първите 14 години от живота си Вагнер носи името Вилхем Рихард Гайер, като по-късно изглежда смята, че Гайер е и негов биологически баща.
Любовта на Гайер към театъра е наследена и от неговия доведен син, който взема участие в представленията му. В своята автобиография Вагнер пише, че веднъж е играл ролята на ангел. В края на 1820 година той постъпва в училището на пастор Вецел в Посендорф край Дрезден, където учи и малко пиано от учителя си по латински. Вагнер се справя трудно с инструмента, като предпочита да учи по слух театрални увертюри. След смъртта на Гайер през 1821 година Рихард е изпратен на разноски на брата на Гайер в „Кройцшуле“, училище с пансион към момчешкия хор на дрезденската църква „Кройцкирхе“. На девет години той е силно впечатлен от готическите елементи в операта на Карл Мария фон Вебер „Вълшебният стрелец“, който има възможност да гледа под диригентството на автора. По това време Вагнер има амбицията да пише пиеси и първата творба в Каталога на Вагнеровите произведения, означавана с WWV 1, е трагедията „Леубалд“ („Leubald“). Започната от него като ученик през 1826 година, тя е силно повлияна от Шекспир и Гьоте. Вагнер иска да я постави под музикален съпровод и убеждава семейството си да го изпрати на уроци по музика.
През 1827 година семейството се връща в Лайпциг, където през следващите няколко години Вагнер взема първите си уроци по хармония при Кристиан Готлиб Мюлер. През януари 1828 година той за пръв път чува в концертната зала „Гевандхаус“ Бетховеновата Симфония № 7, а през март и Симфония № 9. Бетховен се превръща в голямо вдъхновение за него и той пише транскрипция за пиано на Симфония № 9. Вагнер е силно впечатлен и от изпълнение на Моцартовия „Реквием“. От този период датират ранните му сонати за пиано и първите му опити за оркестрови увертюри.
През 1829 година Рихард Вагнер присъства на представление на драматичното сопрано Вилхелмине Шрьодер-Дефринт, която се превръща в негов идеал за сливане на драма и музика в операта. В своята автобиография той пише: „Когато погледна назад през целия си живот, не намирам друго събитие, което да поставя наравно с това като впечатление, предизвикано в мен“ и смята, че „дълбоко човешкото и екстатично изпълнение на тази несравнима артистка“ разпалва у него „почти демоничен огън“.
През февруари 1831 година Вагнер постъпва в Лайпцигския университет, където става член на Саксонското студентско братство. Той взема и уроци по композиция при Кристиан Теодор Вайнлиг, който е толкова впечатлен от способностите му, че отказва да взима пари за уроците. Вайнлиг организира публикуването на посветената на него Соната за пиано в си-бемол мажор, която става Вагнеровият Опус № 1. Година по-късно Вагнер композира своята повлияна от Бетховен Симфония в до мажор, която е изпълнена в Прага през 1832 година и в Лайпцигската „Гевандхаус“ през следващата година. След това той започва да работи върху операта „Сватбата“ („Die Hochzeit“), която остава недовършена.
В университета Вагнер слуша лекции по философия и естетика. В този период той попада в кръга на полските революционери-изгнаници и през 1832 година съпровожда граф Тишкевич в неговото пътешествие до Моравия, а от там заминава за Виена.
Ранна кариера
През 1833 година братът на Вагнер Алберт му намира работа като ръководител на хора в театъра на Вюрцбург. През тази година двадесетгодишния Вагнер композира първата си завършена опера – „Феите“ („Die Feen“). Тя имитира стила на Вебер и е поставена половин век по-късно, малко след смъртта на автора.
След като се завръща в Лайпциг през 1834 година Вагнер за кратко е музикален директор на оперния театър в Магдебург. Там той пише и поставя през 1836 година операта „Забранената любов“ („Das Liebesverbot“), базирана на Шекспировата „Мяра за мяра“. Постановката се проваля само с едно представление, а фалитът на театъра оставя автора в тежко финансово положение. В Магдебург Вагнер се влюбва в актрисата Мина Планер и след провала на „Забранената любов“ той заминава при нея в Кьонигсберг, където тя му помага да си намери работа в местния театър. Двамата се женят на 24 ноември 1836 година, но половин година по-късно Мина го изоставя и отива да живее с друг мъж. През юни 1837 година Вагнер става музикален директор на операта в Рига. Там той работи със сестрата на Мина Амали, която също е певица, и през 1838 година отново се събира със съпругата си.
През 1839 година Рихард Вагнер и Мина Планер натрупват толкова дългове, че са принудени да напуснат Рига, бягайки от кредиторите си. Това е първият епизод на постоянните проблеми с дълговете, които преследват Вагнер през целия му живот. Двамата заминават за Лондон с кораб, като бурното пътуване се превръща във вдъхновение за операта „Летящият холандец“ („Der fliegende Holländer“), написана малко по-късно от Вагнер по скеч от Хайнрих Хайне. През септември 1839 година двамата пристигат в Париж, където остават в продължение на три години. Вагнер се издържа като пише статии и аранжира опери на други композитори, главно за издателската къща на Морис Шлезингер. През този период той пише и оперите „Риенци“ и „Летящият холандец“.
Дрезден и заминаване в емиграция
Рехард Вагнер завършва „Риенци“ през 1840 година. Със силната подкрепа на Джакомо Майербер операта е одобрена за изпълнение от Дворцовия театър на Саксония и през 1842 година Вагнер пристига в Дрезден. Той описва в датиращата от това време „Автобиографична скица“ облекчението си от завръщането в Германия и пише, че на път от Париж „за пръв път видях Рейн – с горещи сълзи в очите аз, бедният артист, се заклех във вечна вярност към моето германско отечество“. „Риенци“ е представена за пръв път на сцена на 20 октомври със значителен успех.
Вагнер остава в Дрезден през следващите шест години, като е назначен за официален Диригент на Кралския двор на Саксония. През този период той поставя там „Летящият холандец“ (2 януари 1843) и „Танхойзер“ („Tannhäuser“, 19 октомври 1845), първите две от поредицата опери на неговия среден период. Той участва активно в артистичния живот на Дрезден, като сред близките му контакти са композиторът Фердинанд Хилер и архитектът Готфрид Земпер.
Престоят на Рихард Вагнер в Дрезден е прекъснат рязко, заради връзките му с политическата левица. Той е близък с ориентираните към социализма местни националисти, като често се среща с известния диригент и републиканец Аугуст Рьокел и руския анархист Михаил Бакунин. Той е повлиян и от възгледите на Пиер-Жозеф Прудон и Лудвиг Фойербах и играе второстепенна поддържаща роля в Майското въстание в Дрезден през 1849 година, по време на Германската революция. За да избегне арест след потушаването на въстанието, Вагнер напуска страната и отива в Париж, след което се установява в Цюрих, като първоначално живее при приятеля си, композитора Александър Мюлер.
Вагнер ще прекара следващите дванадесет години в изгнание от Германия. Той завършва „Лоенгрин“ („Lohengrin“), последната опера от средния си период, малко преди Дрезденското въстание и след заминаването си пише отчаяни писма до своя приятел Ференц Лист да я постави в негово отсъствие. Лист дирижира премиерата на операта във Ваймар през август 1850 година. Въпреки това личното положение на Вагнер е тежко, като той остава изолиран от германските музикални среди и няма никакъв редовен доход. През 1850 година Юли, съпругата на неговия приятел Карл Ритер, започва да му плаща малка пенсия, която поддържа до 1859 година. С помощта от нейния приятел Джеси Лосо пенсията трябва да осигури на Вагнер годишен доход от 3 хиляди талера, но схемата се проваля, след като Вагнер започва любовна връзка със съпругата на Лосо. През 1850 година той дори планира да избяга с нея, но не успява след намесата на съпруга. Междувременно съпругата на Вагнер Мина, която не харесва оперите му след „Ренци“, изпада във все по-дълбока депресия. Здравето на Вагнер също се влошава, според биографа му Ърнест Нюман „главно в резултат на изопнати нерви“, което му пречи да продължи да работи.
През първите си години в Цюрих Рихард Вагнер публикува главно есета. В „Изкуството на бъдещето“ („Das Kunstwerk der Zukunft“, 1849) той описва възгледите си за операта, като „тотално произведение на изкуството“ (Gesamtkunstwerk), обединяващо различните изкуства, като музика, песен, танц, поезия, изобразително изкуство и сценография. „Еврейството в музиката“ („Das Judenthum in der Musik“, 1850) е първият му публикуван текст с антисемитско съдържание, в който той твърди, че евреите нямат връзка с немския дух и поради това са способни да създават само незадълбочена и изкуствена музика. Според него те композират, за да постигнат популярност и съответно финансов успех, а не създават автентични произведения на изкуството.
Музикална драма, Венеция и Париж