Волокитине

Волокитине (, ; в миналото също Волокитин) е село в Путивълска селищна община в Конотопски район на Сумска област в Украйна.

Разположено е на брега на реките Клевен и Есман, на 47,3 km въздушна линия от общинския център – град Путивъл – и на 49,3 км от районния център – град Конотоп.

Идентификационният код на селото според въведеният през 2020 г. Кодификатор на административно-териториалните единици и територии на териториалните общини (КАТОТТГ) е: UA59020150060012884. Идентификационният код според старата класификационна система КОАТУУ е бил: 5923881901.

До 2020 г. органът на местното самоуправление е бил Волокитинският селски съвет (община), в чийто състав са влизали селата Кочерги, Кубареве и Щербинивка, както и село Волокитине, което е било административният център. След това местното самоуправление се изпълнява от Путивълската селищна община.

До 19 юли 2020 г. селото е влизало в състава на Путивълски район, а след като той е леквидиран, то става част от Конотопски район.

Според Преброяването на населението в Украйна през 2001 г., населението е 515 души.

География Село Волокитине е разположено на десния бряг на река Есман, непосредствено до устието ѝ, вливащо се в река Клевен. Нагоре по течението на реката, на разстояние 2 км, се намира село Кочерги, надолу по течението, на разстояние 1 км, се намира село Щербинивка, а на отсрещния бряг на реката са селата Каган и Ротивка. Реките на това място са криволичещи, образуват лимани, крайречни езера (Ржавка) и блатисти езера.

История

Волокитине Село (в миналото също Волокитин) е дадено като феодално владение на полковника на Стародубския полк (териториално-административна, съдебна и военна единица на Казашкото хетманство и след неговото анектиране – на Руската империя) – благородника Михаил Андреевич Миклашевски, съгласно хетмански универсал (указ) на хетман Иван Мазепа от 31.08.1688 г. Феодалният статус спрямо рода Миклашевски е потвърден с потвърдителна царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна от 15.03.1689 г.

През 1706 г. Михаил А. Миклашевски е убит край полския град Несвиж в битка срещу шведите по време на Великата северна война. Многобройните му владения са разделени между синовете му Андрей, Степан и Иван. Село Волокитине се пада на сина му Степан Михайлович Миклашевски. Феодалният статус спрямо Степан М. Миклашевски и наследниците му впоследствие е потвърден с потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 16.12.1710 г., както и потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 06.04.1722 г.

Селото остава владение на рода Миклашевски до края на Руската империя.

През 1859 г. Волокитине се споменава в официалното преброяване на населението на Черниговска губерния на Руската империя, като се посочва, че в него има 104 двора (домакинства) с общо 424 мъже и 445 жени (869 души) население.

Дорошивка Днешното село Волокитине обхваща и територията на някогашната слобода Дорошивка (също наричана Дорошовка, Дорошевка), която се намирала едва на около 250 m от село Волокитине, преди те да бъдат сляти. Тя е била основана във вид на малък хутор от благородника Кирил Дорошенко в Глуховската сотня (подразделение) на Нежинския полк (териториално-административна, съдебна и военна единица) на Казашко хетманство с благоволението на хетман Иван Скоропадски.

След това, хуторът става феодално владение на полковника на Стародубския полк (териториално-административна, съдебна и военна единица на Казашкото хетманство и след неговото анектиране – на Руската империя) – благородника Михаил Андреевич Миклашевски, който го разширява и превръща в слобода. Михаил А. Миклашевски става феодал на слободата по силата на хетмански универсал (указ) и царска дарствена грамота от 15.03.1689 г., дадени му за своята военна служба.

През 1706 г. Михаил А. Миклашевски е убит край полския град Несвиж в битка срещу шведите по време на Великата северна война. Многобройните му владения са разделени между синовете му Андрей, Степан и Иван. Слободата Дорошивка се пада на сина му Степан Михайлович Миклашевски. Феодалният статус спрямо Степан М. Миклашевски и наследниците му впоследствие е потвърден с потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 06.04.1722 г.

През 1859 г. Дорошивка се споменава в официалното преброяване на населението на Черниговска губерния на Руската империя, като се посочва, че тя не е вече слобода, ами махала (), и има 19 двора (домакинства) с общо 78 мъже и 85 жени (163 души) население.

Имението на Миклашевски в село Волокитине

Строителна история

От 1688 г. (според други източници от 1679 г.) село Волокитине е феодална собственост (поместие) на рода Миклшавески, след като хетман Мазепа с указ го предоставя на неговия генерален есаул (дясната му ръка) – Михаил Миклашевски. След смъртта на Михаил Миклашевски през 1706 г. в Несвиж по време на Северната война, селото се наследява от неговия втори син Степан Миклашевски. Той е основателят на първото Волокитинско имение. Неговият правнук – помешчикът (феодалът) Андрей Михайлович Миклашевски (1801–1895 г.) – преустройва и разкрасява имението между 1829 и 1830 г., построявайки господарски дом и оформя парк към него. В началото на XX век, господарският дом и паркът се считат за един от най-добрите примери за автентично „старинно руско имение“ по отношение на „своите размери, благородническа простота, строгост, съразмерност и хармония сред всички имения в околията“. По това време, имението е принадлежало като майоратна (лична) собственост на дъщерята на Андрей М. Миклашевски – Александра Андреевна Миклашевская, която след женитбата си с граф Андрей Андреевич Олсуфев се нарича графиня Александра А. Олсуфева (виж снимка по-долу).

Общ вид

Волокитинското имение се разпростирало върху доста високо възвишение край мястото на сливане на двете реки Клевен и Есман. Цялото имение е било оградено с висока не по-малко от три верста ограда от местни диви камъни. Входът на имението представлявал красива готическа порта, украсена с порцеланови гербове от двете страни. Портата е запазена и до днес, но е загубила декоративните си елементи. От портата се е простирал широк път до предната фасада на господарския дом с южно изложение към долината. Отпред дома са се намирали цветни лехи, а от лявата му страна – църква. От двете страни на дома и зад него била разположена градина, чиято главна прелест била чудната перспектива, образувана от столетна широка липова алея, в чийто край се намирала грандиозна врата в строг английски готически стил с две кули и три арки. Днес вратата е запазена до голяма степен и е известна като „Златната врата“ (виж по-долу). Тя е служила като парадна врата единствено като украшение на имението. Освен това, недалеч от господарския дом Андрей Миклашевски построил и паметник на своята съпруга във вид на египетска пирамида, в чиято вътрешност била поместена мраморна статуя на жена, наведена над урна.

Господарски дом Господарският дом е бил построен през 1830-те години като дървена едноетажна сграда построена в стил ампир.

Външен вид Предната фасада е устроена с портик, фронтон и шест колони с разкошни коринтски щукатурни капители. Колонадата е стояла перпендикулярно на балкона на мецанина, ограден с красива чугунена решетка. Стените на предната фасада са били съвършено гладки с прости корнизи с удебелени бели рамки на прозорците и черни водоотводни тръби, както е било обичайно за старинните постройки. Отстрани на предната фасада е бил главният вход на дома. Пред сградата е бил разположен градински партер с цветни лехи, а днес на тяхно място се намира паметник на загиналите във Втората световна война.

Задната фасада на дома е типичен образец за господарски дом в стил ампир. Нейната средната част е леко издадена напред и е снабдена на горния етаж с балкон, излизащ от полукръгла арка, а на върха е украсена с фронтон с дърворезба на гербове. На долния етаж тя е снабдена с открита, полукръгла тераса, украсена с оранжерийни растения, а от там се разкривала гледка към тревна площ, осеяна с дървета недалеч от къщата, сред които се набивал на око огромен вековен кестен, чиите причудливи клони допирали земята. На покрива на къщата имало кръгла площадка оградена с решетка, на която бил разположен флагщок за окачване на знаме.

Вътрешен вид По широко каменно стълбище се влиза във висок просторен вестибюл (фоае), в което вляво има врата към жилищния тракт, отпред пък има вито сълбище към мецанин, а вдясно се отива към парадната зала (представителния тракт), чието преддверие е служило като т. нар. официантска стая за прислугата, в която са се помещавали шкафове със сребърни прибори, порцелананова посуда, кристални съдове, сред които и старинни чаши за вино с руски императорски вензели и чаши от бохемско стъкло.

Парадната зала за гости се разпростирала по цялата ширина на сградата и е била най-красивото помещение в нея. Особено впечатление е правела порцелановата камина, изработена във Волокитинската порцеланова мануфактура, собственост на Миклашевски. Тя е била украсена с полукръгли, жълти колони, имитиращи мрамор, с изящни позлатени йонийски капители. Тук, както и в другите парадни (представителни) стаи на къщата, фризовете и корнизите по тавана са много красиво изрисувани от различни знаменити местни художници, работещи в порцелановата мануфактура. Щукатурата на корниза е била скромна, но изящна. На една от стените на залата е окачен щит с церемониален боздуган и оръжия на стародубския полковник Михаил Миклашевски (родоначалник на рода Миклашевски) и негов портрет в цял ръст, в параден брокатен контуш, червени ботуши и параден боздуган в ръка. Портретът е точно копие на оригинала, който се съхранява в построения от полковника Видубицки манастир в Киев, където той е и погребан. На отсрещната стена са окачени работи на художника Николай Ге – портрет в половин ръст на Андрей Миклашевски – основателят на Волокитинското имение и Волокитинската порцеланова мануфактура, създаден през 1879 г. Между прозорците на залата, разкриващи гледката към градината, е било окачено голямо огледало с извънредно сложно и богато изрисувана порцеланова рамка. По стените са висели и други гравюри. Мебелите са били бели със златисти нишки.

Първото, което прави впечатление в Парадната зала за гости е голям порцеланов двуетажен полилей в много изящен дизайн. Освен него има много други най-различни порцеланови вещи от Волокитинската порцеланова мануфактура: вази, фигурки, чашки и пр., всичко естествено в отбрани красиви образци. Сред портретите тук е и един голям семеен портрет в цял ръст на графиня Александра Андреевна Олсуфева (родена Миклашевска) с двамата ѝ сина (нарисуван от Николай Ге през 1879 г.) и портрет от 1876 г. на съпруга на господарката на имението Волокитине – граф Андрей Андреевич Олсуфев – почитан московчанин и генерал от кавалерията. Сред отделните вещи в гостната са и хубави големи бронзови часовници в стила на Луи XV. Дивани и кресла от червено махагеново дърво от времето на император Николай I: сред тях красиви овални масички „Jacob“, прелестна маса от флорентинска изработка с плотскости от шлифован камък, старинен скрин с маркетри на мраморни дъски и прочее.

Жилищните и домакински стаи се отличават с простота и уют. Тук също е имало красиви стари мебели – например в спалята е имало прекрасно голямо легло от орехова дърворезба. До гостната стая пък се е намирал кабинетът с книжни шкафове от брезово и абаносово дърво, по стените имало литографни и акварелни портрети, както и един портрет с маслени бои на известния граф Павел Кисельов.