Ренесансовото изкуство (1350 – 1620 г. ) включва живописта, скулптурата и декоративните изкуства от периода на европейската история, известен като Ренесанс. То възниква като отделен стил в Италия около 1400 г., успоредно с настъпилото развитие във философията, литературата, музиката, науката и технологиите.
Ренесансовото изкуство взема за своя основа изкуството на класическата античност, възприемано като най-благородната от древните традиции, но трансформира тази традиция, като усвоява напредъка в изкуството на Северна Европа и прилага съвременните научни познания. Заедно с ренесансовата хуманистична философия, изкуството се разпространява из цяла Европа, засягайки както художниците, така и техните покровители, и подтиква развитието на нови техники и нова артистична чувствителност. Според историците на изкуството ренесансовото изкуство бележи прехода на Европа от Средновековието към Новото време.
Изкуството, включително живопис, скулптура, архитектура, музика и литература, идентифицирано като „ренесансово“, е създадено предимно през XIV, XV и XVI век в Европа под комбинираното въздействие на повишеното осъзнаване на природата, възраждането на класическите науки и променения възглед за човека като индивид. Все пак, учените вече не смятат, че Ренесансът бележи внезапно прекъсване на средновековните ценности, както се предполага от френската дума renaissance, буквално означаваща „прераждане“. Този преход не е рязък и в много части на Европа ранното ренесансово изкуство е създадено успоредно с късното средновековно изкуство (готика). По-скоро интересът към природата, възприемането на хуманистичните идеи и индивидуализмът, които вече присъстват в известна степен в Късното средновековие, започват да доминират през XV – XVI век в Италия едновременно с настъпването на социални и икономически промени като секуларизация на бита, възход на рационалната икономика, основана на парите и кредита и увеличена социална мобилност..
Предпоставки За появата на ренесансовото изкуство са сочени много фактори и те са същите, които влияят върху науката, философията, литературата, архитектурата и общо върху общественото развитие през периода. Някои от тях са:
Изобретението на книгопечатането чрез ръчен набор означава, че идеите лесно се разпространяват и нараства броят на книгите, предназначени за най-широка публика. Класическите текстове по философия, литература, наука, задълго загубени за европейските учени, стават достъпни. Немалка роля играят и трудовете на ислямските учени, особено тези по математика. Развитието на банковото дело и стимулирането на търговията в италианските градове-републики генерира богатство. Козимо де Медичи от Флоренция е първият меценат на изкуствата – частно лице (дотогава това са църквата и държавата). Философията на хуманизма разширява връзката на човека с вселената и боговете, тя вече не е изключителен прерогатив на църквата. Съживеният интерес към класиката води до първите археологически проучвания на терен – останките на Древен Рим от Филипо Брунелески и Донатело. Възраждането на архитектурния стил по моделите на класическите сгради води до подобна тенденция в изобразителните изкуства и се наблюдава още през 20-те години на XV век в творбите на Мазачо и Паоло Учело. Прилагането на маслени бои от белгийските художници Робер Кампен, Ян ван Ейк, Рогир ван дер Вейден и Хуго ван дер Гос се разпространява в Италия към 1475 г. и има траен ефект върху художествените практики. Леон Батиста Алберти публикува два влиятелни трактата: „De pictura“„Три книги за живописта“ през 1435 и De re aedificatoria („Десет книги за строителството“) през 1452.
Случайно или не, в района на Флоренция в началото на XV век се появяват плеяда ярки творци: Мазачо, Брунелески, Лоренцо Гиберти, Пиеро дела Франческа, Донатело и Микелоцо, върху чието наследство израстват великите майстори на Зрелия ренесанс.Frederick Hartt, A History of Italian Renaissance Art, (1970) Подобна приемственост в артистичното наследство се наблюдава и във Венеция чрез семейство Якопо Белини, техния влиятелен родственик Андреа Мантеня, Джорджоне, Тициан и Тинторето.Michael Baxandall, Painting and Experience in Fifteenth Century Italy, (1974)Margaret Aston, The Fifteenth Century, the Prospect of Europe, (1979)
Периоди и страни Предренесанс в Италия, 1280 – 1400
В края на XIII и началото на XIV век в Италия се наблюдават отчетливи класически тенденции, например в творбите от Лукано-пизанската школа. Най-известни са скулптурите на Николо Пизано и сина му Джовани Пизано, работили в Пиза, Сиена и Пистоя. Те вероятно се дължат на изучаването на древноримските саркофази. Техни шедьоври са амвоните на баптистерия и на катедралата в Пиза.
Съвременник на Джовани Пизано, флорентинският художник Джото изгражда маниер на фигуративно рисуване, което в сравнение със стила на съвременните му художници и на учителя му Чимабуе е натуралистично, триизмерно, хората изглеждат като живи и притежава класически черти. Цикълът фрески Животът на Христос в капела Арена (капела Скровени) в Падуа е ключова творба на Джото, която Джорджо Вазари разглежда като „спасяване и възвръщане на изкуството“ от „грубия, традиционен, византийски стил“ на XIII век. Това е един от първите случаи, когато новозабогатял човек (лихварят Енрико Скровени) поръчва произведение на изкуството като вид изкупление
Ранно ренесансово изкуство в Италия, 1400 – 1495
Макар че и художниците Пизано, и Джото имат ученици и последователи, първите наистина ренесансови творци се появяват във Флорентинската република към 1401 г., когато е обявен конкурс за украсата на двойните бронзови врати на баптистерия при Флорентинската катедрала. Този баптистерий е от особено значение за Ренесанса, тъй като в него се избистрят принципите на флорентинската архитектура. Участват седем млади скулптори, сред които Брунелески, Донатело и Лоренцо Гиберти. Печели Гиберти и изработва северните врати (доста по-късно прави и източните Врати на Рая). Брунелески става по-известен като архитект, особено с изграждането на купола на Флорентинската катедрала и реконструкцията на църквата Сан Лоренцо. Той създава и голям брой скулптури, включително разпятие в естествен ръст в Санта Мария Новела, прочуто със своя реализъм. Смята се, че неговите изследвания на перспективата са повлияли върху художника Мазачо. Донатело е известен като най-забележителния скулптор от Ранния ренесанс, като шедьоврите му са бронзовата скулптура на Давид с необичайно еротични характеристики и голямата бронзова конна статуя на Гатамелата, първата подобна скулптура след Древен Рим.
Мазачо е съвременник на Донатело и следва тенденцията за реалистично изобразяване на лица и жестове, започната от Джото, но с много по-широко използване на перспективата, анатомията и законите на светлината. В периода 1425 – 1428, Мазачо рисува религиозни сюжети върху панели от дърво, но е най-известен с фреските в капелата Бранкачи, изпълнени съвместно с учителя си Мазолино да Паникале и които силно повлияват по-късните поколения художници. Постиженията на Мазачо са развити по-нататък от Фра Анджелико, най-забележимо във фреските на манастира Сан Марко във Флоренция (днес Национален музей Сан Марко).
Флорентинските художници от XV век обръщат особено внимание на перспективата и светлината в произведенията си. Паоло Учело е обсебен от перспективата и според Вазари „би стоял буден цяла нощ в опити да определи точната точка на изчезване“. Той използва перспективата, за да създаде усещане за дълбочина в картините си, а не както съвременниците си, за да разкаже различни или свързани истории. Най-известните му картини са трите, представящи битката за Сан Романо (дълго време те погрешно са именувани Битка за Сан Еджидио) завършени към 1460. Пиеро дела Франческа изучава систематично и с научен подход перспективата и светлината, като резултатите са видни в цикъла фрески „Легендата за Светия кръст" в църквата „Сан Франческо", Арецо.
В Неапол художникът Антонело да Месина започва да използва маслени бои за изработка на портрети и религиозни сюжети преди всички останали италиански художници, вероятно около 1450. Той пренася тази техника на север към художниците от Венецианската школа. Сред тях е Андреа Мантеня, един от най-значителните художници в Северна Италия, който прави фресковата декорация на Камера дели Спози (Залата на младоженците) в замъка „Сан Джорджо“ (част от Херцогския дворец в Мантуа), като изобразява портрети на семейството и двора, които не са просто залепени за стената, а създават илюзия за реалистичност и пространство, все едно стената е изчезнала.
Краят на Ранния ренесанс в Италия е отбелязан, както и началото, с поръчка, привлякла множество художници, но този път те си сътрудничат. Папа Сикст IV поръчва възстановяване на старата Капела Магна във Ватикана. По негово поръчение между 1481 и 1482 г. флорентински и умбрийски художници рисуват по стените фрески със сцени от живота на Мойсей и Христос. Тук работят Микеланджело, Сандро Ботичели, Пиетро Перуджино, Пинтурикио, Доменико Гирландайо и други. На 16 големи картини художниците работят всеки с индивидуалния си стил, но с обща концепция за формата и техниките на осветление, линейна и пространствена перспектива, анатомия. Таванът с площ 1100 m2 е изрисуван от Микеланджело по-късно, между 1508 и 1512 г. по поръчение на папа Юлий II и заедно със сцената Страшният съд (между 1535 и 1541 г.) се смята за връх в творчеството на Микеланджело.
Ранно ренесансово изкуство в Нидерландия, 1425 – 1525
Художниците от историческата област Нидерландия през този период включват Ян ван Ейк, брат му Хуберт ван Ейк, Робърт Кампин, Ханс Мемлинг, Рогир ван дер Вейден и Хуго ван дер Гоес. Тяхната живопис се развива до голяма степен независимо от ранноренесансовата живопис в Италия и без преднамерен и съзнателен стремеж към съживяване на Античността.
Стилът им на рисуване израства директно от средновековната живопис с темпера върху панели и илюстровани ръкописи и други художествени форми като витражи; в Северна Европа стенописът се среща по-рядко. Използват маслени бои, които отдавна се прилагат за боядисване на кожени церемониални щитове и друго снаряжение, тъй като са гъвкави и относително издръжливи. Най-ранните холандски маслени картини са прецизни и детайлни като темперни картини. Материалът позволява изобразяване на тонални вариации и текстуриране, което улеснява детайлното изобразяване на природни картини.
При създаването на картина холандските художници не прилагат линейна перспектива и правилни пропорции. Те поддържат средновековния възглед за йерархична пропорция и религиозна символика, като същевременно прилагат реалистично третиране на материалните елементи, както природни, така и създадени от човека. Ян ван Ейк, с брат си Хуберт, рисуват Гентския олтар. Вероятно Антонело да Месина се е запознал с работата им, докато е бил в Неапол или Сицилия. През 1475 г. олтарът Портинари на Хуго ван дер Гоес пристига във Флоренция, където оказва дълбоко влияние върху много художници, най-вече върху Доменико Гирландайо, който рисува подобен олтар, имитиращ елементите.
Много важен холандски художник към края на периода е Йеронимус Бош, който рисува фантастични форми, съчетаващи растителни и животински форми с архитектурни, които преди това често са се използвали за украса на полетата и отделни букви в ръкописите. Когато са взети извън контекста на религията и са изпълнени с хора, тези форми придават на картините на Бош сюрреалистично качество, което няма паралел в работата на който и да е друг ренесансов художник. Негов шедьовър е триптихът Градината на земните удоволствия.
Ранно ренесансово изкуство във Франция, 1375 – 1528