Романтизмът е интелектуално движение в живописта, музиката, поезията и въобще в културата и обществото, което се заражда от края на XVIII век в Европа и достига своя апогей в периода 1800 – 1850 г. От една страна, Романтизмът е реакция на индустриалната революция, а от друга, бунт срещу аристократичното общество и политическите норми на Просвещението и срещу научното рационализиране на природата и нейните явления. Макар и да е най-силно изразен в изобразителното изкуство, литературата и музиката, Романтизмът оказва голямо влияние и върху образованието, историографията и естествените науки. Ефектът му върху политиката е комплексен и значим; в най-силните си години, Романтизмът се свързва с либерализъм и радикализъм, които в по-далечен план оказват влияние за зараждането на национализма.
Движението утвърждава силните емоции като източник на естетически опит и набляга върху емоции като страх, ужас и страхопочитание – най-вече това, с което се сблъсква човек, когато е изправен пред възвишеността на неопитомената природа и нейните изобразителни способности, които са нови естетични категории. Романтизмът издига народното творчество и древните обичаи до нещо благородно, прави спонтанността желана черта (като музикалното емпромптю) и защитава „естествената“ епистемология на човешкия живот като природно условие под формата на език и обичаи. Той отива отвъд рационалния и класическия модел, за да издигне възродената култура на средновековието. Така елементи на изобразителното изкуство и повествованието, смятани за средновековни, се възраждат в опит да се избяга от ограниченията на нарастващото население, урбанизацията и индустриализацията и да се насочи погледа към екзотичното, непознатото и към далечните модели на Рококо и европейските форми на азиатското изкуство. По този начин се цели овладяване на силата на въображението да предвижда и да се освобождава от действителността.
Въпреки че корените на движението са в немските Бурни устреми, които възхваляват интуицията и емоцията над просвещенския рационализъм, идеологиите и събитията от Френската революция са фона, на която възникват Романтизмът и Контра-просвещението. Пределите на Индустриалната революция също имат своето отражение върху Романтизма, който представлява, до голяма степен, бягство от модерната реалност; и наистина през втората половина на 19 век „Реализмът“ е противоположност на Романтизма. Романтизмът възхвалява постиженията на това, което смята за героична индивидуалност. Също така той узаконява личното въображение като критична власт, която позволява свобода от класическите понятия за форми в изкуството. Има силна насоченост към историческа и природна неизбежност в представянето на идеите.
Основни характеристики Определянето на Романтизма може да има за своя отправна точка важността на свободното изразяване на чувствата на артиста. Важността, която се поставя върху свободата на чувствата, е обобщена от немския художник Каспар Давид Фридрих с думите „чувството на артиста е неговият закон“. За Уърдсуърт поезията трябва да бъде „спонтанен изблик на мощни чувства“. За да изрази истински тези чувства, съдържанието на изкуството трябва да идва от въображението на артиста, с възможно най-малко „изкуствени“ правила, които да диктуват от какво трябва да е съставена творбата. Колридж не е единственият, който вярва, че има природни закони, които уреждат тези въпроси и въображението, или поне това на добрия и креативен артист, свободно и несъзнателно ще последва чрез артистичното вдъхновение. Освен правила, влиянието на други модели от други творби също би ограничило въображението на артиста, което извежда на преден план важността на оригиналността. Концепцията за гения или артиста, който може да създаде негова собствена оригинална творба посредством този процес на „създаване от нищото“ е ключът към Романтизма. Така да бъдеш производен от нещо се превръща в най-тежкия грях. Тази идея често е наричана „романтична оригиналност“.
Въпреки че не е ключово за Романтизма, силната вяра и интерес към важността на природата са толкова широко разпространени, че се превръщат в норма. Този ефект се проявява най-вече, когато артистът е сам и заобиколен от природата. За разлика от Просвещението и неговото изключително социално изкуство, Романтизмът не вярва на човешкия свят и смята, че близкия контакт с природата е душевно и морално здравословен. Романтичното изкуство се обръща към публиката си директно и лично чрез това, което е смятано за личния глас на артиста. Така в литературата „много от романтичната поезия подканва читателя да смесва образа на протагониста с този на самия поет“.
Според Исая Бърлин, Романтизмът въплъщава „нов и неспокоен дух, който буйно се опитва да взриви старите и сковани форми, енергично се занимава с непрестанно сменящите се състояния на съзнанието, мечтае за неограниченото и неопределимото, за постоянно движение и промяна в опит да се завърне към забравените източници на живот, страстно се опитва да самоизтъкне индивидуалното и колективното и търси изразни средства в безпокоен копнеж към непостижими цели“.
Терминът Групата думи с корен „роман“ в различни европейски езици (като „романс“ и „романика“) има сложна история, но в средата на 18 век думата „романтик“ се използвала в Англия и Франция (; ) като прилагателно, възхваляващо природни феномени като залези. Като цяло значението се припокрива със съвременното, но без косвения сексуален елемент. Използването на термина по отношение на литературата идва от Германия, където през 90-те години на 18 век кръгът около братята Фридрих фон Шлегел и Аугуст Шлегел започва да говори за „романтична поезия“ като антипод на „класическата“, но по-скоро в духовни измерения. Фридрих Шлегел пише в своя „Диалог за поезията“ (1800): „Търся и намирам романтика сред старите модерни, у Шекспир и Сервантес, в италианската поезия, в тази епоха на рицарство, любов и легенди, от които произлизат феноменът и самата дума“. На немски и френски (както и на български) прилагателното „роман“ означава и новата литературна форма. Използването на термина не се разпространява бързо и вероятно се употребява по-широко във Франция, най-вече под влиянието на Ана Стал и нейното произведение „За Германия“ (1810/13), в което тя описва пътуванията си в Германия. В Англия Уърдсуърт пише в увода на поемите си от 1815 за „романтичната арфа“ и „класическата лира“, но през 1820 Байрон все пак пише, вероятно малко неискрено, "Разбирам, че в Германия, както и в Италия, има голям спор относно това, което наричат „Класическо“ и „Романтично“, термини, които не са предмет на класификация в Англия, поне когато аз заминах преди четири или пет години." Едва от 20-те години Романтизмът се утвърждава като име и през 1824 Френската академия предприема като цяло неефективната стъпка да издаде декрет, с който заклеймява романтичната литература.
Периодът Не е изненадващо, че като отрича основни принципи, Романтизмът се определя по-трудно и периодът, който се нарича „романтичен“ е с твърде широки граници в различните страни и различните изразни средства. Маргарет Драбъл пише, че в литературата заема място „приблизително от 1770 до 1848“, но се откриват и датировки от доста преди 1770. В английската литература М. Х. Ейбрамс го поставя между 1789 или 1798 (което става доста популярно мнение) и 1830, което е малко по-късно от някои други критици. В други изкуства и в други страни Романтизмът е значително по-различен; музикалният Романтизъм например като цяло се смята, че става водеща сила около 1910, но продължителният завършек на „Четири последни песни“ от Рихард Щраус се описват стилистично като „Късен романтизъм“ и са композирани през 1946 – 48. Въпреки това се приема, че като цяло романтичният период приключва около 1850 или малко по-рано.
Ранният период на романтичната ера е време на война – Френската революция (1789 – 1799) е последвана от Наполеоновите войни до 1815. Тези войни, заедно с политическите и социални вълнения, с които са придружени служат за фон на Романтизма. Основната генерация френски романтици са родени между 1795 и 1805 и са били, според Алфред де Вини, „заченати между битки и посещавали училище на барабанен фон“.
Контекст и място в историята Към по-точна характеристика и дефиниция на Романтизма са насочени дебатите в литературата през 20 век, но те не водят до консенсус. Като цяло се приема, че е част от Контра-просвещението, реакция срещу Ерата на разума. Връзките му с Френската революция са жизненоважни за ранния период, но и много разнопосочни в зависимост от географията и личните възприятия. За повечето романтици може да се каже, че са с широко прогресивни възгледи, но и значителен брой развиват различни консервативни идеи, а национализмът в много държави се свързва с Романтизма.
Във философията и историята на идеите Романтизмът, според Исая Бърлин, нарушава класическата западна традиция на рационалност и идеята за морални абсолюти и общоприети ценности, което довежда до „нещо като стопяване на усещането за обективна истина“ и така се свързва не само национализма, но и с фашизма и тоталитаризма и постепенно се възстановява след катарзиса на Втората световна война. За романтиците Бърлин пише: "в царството на етиката, политиката и естетиката от значение е автентичността и искреността в търсенето на вътрешни цели; това се отнася еднакво до индивиди и до групи – държави, нации, движения. Това е най-очевидно в естетиката на Романтизма, където идеята за вечен модел, платоновата визия за идеална красота, която артистът търси, за да пресъздаде, макар и неизбежно несъвършено, чрез четка или чрез звук е заменена от страстна вярва в духовната свобода, в личната креативност. Художникът, поетът, композиторът не държи огледало срещу природата, колкото и идеална да е тя, а я създава; той не подражава (доктрината на мимезиса), а създава не само средствата, но и самите цели, които преследва; тези цели представляват израз на неповторимостта на артиста, на вътрешната му визия, а да ги отхвърли и да отговори на изискванията на „външния“ глас – този на църквата, държавата, общественото мнение, семейните приятели, арбитрите на вкуса – е акт на предателство на това, което оправдава неговото съществуване – креативността."
Артър Лавджой се опитва да покаже трудността да се определи Романтизма в статията си „За дискриминацията на Романтизма“, част от неговите „Есета за историята на идеите“ (1948); някои учени смятат, че Романтизмът по същината си продължава в настоящето, други, като Робърт Хюз, смятат, че той е встъпителния момент на модерността, а трети като Шатобриан, Новалис и Колридж гледат на него като на начало на традицията на опълчение срещу рационализма на Просвещението (Контра-просвещение), свързано с Немския романтизъм.
Краят на романтичната ера е белязан в някои изкуства от новия стил на Реализма, който въздейства силно върху литературата (особено върху романа и драмата), живописта и дори музиката, чрез веризма. Това течение се заражда във Франция с Балзак и Флобер в литературата и Курбе в живописта; Стендал и Гоя също са важни предшественици на Реализма. Въпреки това романтичните стилове, сега представляващи установени и безопасни стилове, срещу които Реализмът се бунтува, продължават да процъфтяват в различни области до края на века и след това. В музиката такива творби след 1850 са смятани от някои автори за „Късен романтизъм“, а от други за „Неоромантизъм“ или „Постромантизъм“, но останалите изкуства обикновено не използват тези термини; в английската литература и живопис с удобния термин „викториански“ избягва характеризиране на периода.