Луи ХV () е крал на Франция и Навара от 1715 до 1774 г.Кратка статия за Луи ХV виж в E. N. Williams, Dictionary of English and European History 1485 – 1789, Penguin books 1980, с. 274 – 279 Известен е със своето неадекватно и некомпетентно управление, което сериозно намалява силата и престижа на френската монархия – както вътрешен, така и международен. В страната той не успява да разреши основните проблеми, които разделят френското общество: враждата между йезуити и янсенисти, господстващото положение на привилегированите класи; короната не съумява да ги накара да плащат справедлив дял от данъците. Институциите на стария режим остават твърде бюрократични и неспособни да отговорят на променящото се общество, което се развива бързо в идейно, културно и икономическо отношение. Нерешен и дори задълбочен остава конфликтът между краля и провинциалните парламенти, които защитават привилегиите.
На полето на международната политика Франция се развива възходящо през първата половина от управлението на Луи ХV. Разтърсената през Войната за испанското наследство могъща монархия бавно се съвзема по време на регентството и управлението на кардинал Фльори, като се съюзява с Великобритания и Обединените провинции срещу Испания. Франция участва успешно във Войната на четворния съюз и Войната за полското наследство. Дори когато променя курса и привлича Испания на своя страна (във Войната за австрийското наследство), успехите продължават. От 1744 до 1748 г. френските войски покоряват цяла Австрийска Нидерландия, което не са постигали дори при Краля Слънце. Когато Луи ХV неочаквано връща всичко завладяно, настъпва първото голямо разочарование от него.
Като единствен оцелял представител на Бурбоните през 1715 г., той се ползва с огромната обич на своя народ (наричан е Многообичан, Le Bien-Aimé). Това, че оживява и остава така дълго на престола, в началото се счита за голям късмет, както и фактът, че осигурява наследници. Престижът му се срива истински едва след пагубната Седемгодишна война, когато Франция губи Канада и постове в Индия за сметка на Великобритания. Армията търпи унизителни поражения. Влиянието на кралските фаворитки като мадам Помпадур и графиня дю Бари още повече отблъскват народа от него. Може да се каже, че именно неговото управление предпоставя бъдещата Френска революция.
Ранни години Кризата на френското наследство
Луи ХV е правнук на Луи ХІV, внук на Луи, Великия дофин и син на Луи, херцог дьо Бургон и неговата съпруга Мари-Аделаид от Савоя. В дългия си живот Луи ХІV вижда смъртта на сина си (1711), на първородния си внук (1712), на друг от своите внуци (1714). 1712 г. е особено фатална, защото тогава след тежка болест умира Мари-Аделаид, после съпругът ѝ, който силно я обича,Vincent Cronin, Louis XIV, Boston 1965, с. 328 накрая и техният първороден син – Луи дьо Бретан (роден 1707 г.). Така цялото наследство на Краля Слънце, което допреди две години е изглеждало стабилно, се стопява. Остава само малкият двегодишен херцог на Анжу, известен по-късно като Луи ХV. Всички очакват и той бързо да почине, поради което Луи ХІV обмисля да предаде престола на някой от извънбрачните си синове.
Единственият друг жив наследник на френския престол е испанският крал Фелипе V, внук на Луи ХІV. Той обаче, след като приема испанския престол, се отрича от правата си върху френския, което е потвърдено от международни договори (виж Утрехтски мирен договор).Ian Dunlop, Louis XIV, New York 2000, с. 451 Права има и Филип ІІ Орлеански, племенник на стария крал. Съгласно Утрехсткия договор той се отрича от всички претенции към испанския престол, но френският би бил негов, ако Луи почине без деца.Olivier Bernier, Louis the Beloved. The Life of Louis XV, New York 1984, с. 2
Луи ХV се ражда във Версай на 15 февруари 1710 г. с титлата херцог д’Анжу. Две години по-късно става дофин, тоест престолонаследник. Когато родителите му умират от дребна шарка, се оказва, че и той, както и по-големият му брат, са заразени. Лекарите подхождат с пускане на кръв, но състоянието на децата се влошава. Тогава гувернантката на по-малкото мадам дьо Вентадур спира тези процедури, смятайки, че са злоумишлени. С огромна майчинска грижа тя остава при детето и този период на постоянна закрила се отразява върху личността на бъдещия крал.Последният преди потопа. Как Луи XV пропилява живота си и разорява Франция, статия на сайта history.nakratko.bg, посетен на 17.09.2019 г. Удивителен факт е, че той оцелява, а тя е обявена за спасителка на династията. Луи XV е толкова привързан към гувернантката си, че дори я нарича „Мама Вентадур“. Когато Луи ХІV умира на 1 септември 1715 г., неговият правнук наследява трона.
Регентството на Филип Орлеански (1715 – 23)
В завещанието си Луи ХІV определя за регент на малкия си наследник Орлеанския херцог Филип. В последния момент той прибавя в числото на регентите двамата си извънбрачни синове – херцог дю Мен и граф дьо Тулуз. Причината е, че Орлеанският херцог е независимо мислещ човек, привърженик на янсенизма (критично движение спрямо ортодоксалната католическа църква, обявено за ерес) и идеен противник на краля. Аристокрацията на шпагата (старата родова аристокрация) се надява чрез него да се ограничи апаратът на абсолютната власт и да си върне някогашната независимост. Ето защо Парижкият парламент отхвърля промените в завещанието и го превръща в единствен регент.Arthur Hassall, The Balance of Power 1715 – 1789, London 1896, с. 26 С този преврат се установява равновесие, което продължава докато през 1723 г. Луи ХV навършва пълнолетие (на 13 години, според тогавашните разбирания). Накрая Филип става премиер министър (август-декември 1723) преди неочаквано да умре.Christine Pevitt, Philippe, duc d'Orleans. Regent of France, New York 1997, с. 318 – 319
Регентът обаче не възвръща правата на благородниците, нито позволява на парламента да управлява. След като няколко пъти са блокирани негови финансови мерки, той изпраща парламента в изгнание в Понтоаз.E. N. Williams, English and European History…, с. 274 Те се сблъскват и по религиозните въпроси – Филип, от държавнически съображения, смята да въведе в действие издадената папска була срещу янсенистите, докато парламентът се възпротивява. В същото време Филип предприема нестандартни финансови ходове, за да реши стария проблем на короната с недостига на пари. Той се доверява на шотландския финансист Джон Лоу, прави го финансов министър и в обращение се пускат книжни пари, непокрити с достатъчно злато и сребро. В началото това раздвижва икономиката, но скоро парите се обезценяват и схемата рухва. Въпреки това икономиката се съживява след изтощителните войни на Краля Слънце и се развива с бързи темпове.Представата, че след смъртта на Луи ХІV френската икономика преживява „стремителен упадък“, както приема Андрей Пантев, Революции и реформи в западна Европа и северна Америка ХVІІ-ХVІІІ век, София 1993, с. 115 си остава твърде повърхностна. За обратното становище виж W. Scott Haine, The History of France, Greenwood press 2000, с. 63
Външната политика през този период е в ръцете на абат Гийом Дюбоа. Тя е ориентирана към съюз с Великобритания, за да се усмирят амбициите на Испания за реконкиста в Италия. Филип Орлеански има всички основания да се страхува от опитите на Фелипе V да вземе френския престол. Дюбоа и английският премиер Станхоуп създават с Обединените провинции троен, а после (след присъединяването на Австрия) – и четворен съюз.Pevitt, Philippe, duc d’Orleans..., с. 198 Съюзът успешно блокира операцията на испанците в Сицилия (1716 – 1718) и независимо от близките роднински връзки, французите нахлуват в испанските предели. След мира от 1720 г. приятелството с Испания се възстановява, а кралят е сгоден за една от дъщерите на чичо си.
Брак с Мария Лешчинска
След смъртта на Филип д’Орлеан пръв министър става друг кръвен принц – Луи Анри дьо Бурбон, който всъщност е глава на рода Конде (праправнук на Великия Конде). Неговата първа задача е да намери съпруга на младия крал, за да осигури продължаването на династията и по този начин да възпре възхода на Орлеанския дом. Той обсъжда списък с 99 принцеси, включително от Холандия, Португалия, Дания, Лотарингия и две негови сестри. Той се спира на дъщерята на полския аристократ Станислав Лешчински – Мария. Лешчински се появява като марионетка на шведския крал Карл ХІІ и от 1704 до 1710 г. е обявен за полски крал. След битката при Полтава той бяга във Франция и остава да живее в Елзас.Pierre de Nolhac, Louis XV et Marie Leczinska, Paris 1928, с. 2 Там с него се запознава маркиза дьо При – фаворитката на Бурбон. Именно тя харесва Мария Лешчинска и урежда сватбата ѝ с краля.Bernier, Louis the Beloved…, с. 52
Бедна и от далечен род, Мария не е и сънувала да стане френска кралица. Тя се премества в Страсбург, където под ръководството на маркизата е подготвена за високата чест. Сватбата се състои през септември 1725 г. в прочутата страсбургска катедрала. На пищната церемония смутените младоженци носят бляскави дрехи, а на гърдите на булката искри прочутият диамант Le Régent. Цялата градска знат е дошла да ги види,Ibid., с. 54 но „те не се възхищаваха на дрехите и диамантите, а на нейната скромност, добронамереност и нежност – качества по-хубави от самата хубост“.Imbert de Saint Amand, The Court of Louis XV, New York 1893, с. 28 Присъстват и стотици видни личности от Версай и Париж. След това кралската двойка вечеря пред събраното множество и наблюдава фойерверки. В този момент кралят е едва 15-годишен, а новата кралица е със седем години по-възрастна.
Още от деня на сватбата си Многообичаният Луи се заема да осигури наследниците, които цялата страна очаква. Той се влюбва в своята кралица, затова не му е трудно да постигне бърз резултат – през 1727 г. се ражда първата му дъщеря, а през 1729 – син на име Луи,Ibid., с. 41 с което за първи път от 1712 г. монархията получава дофин. Радостта сред народа и всички слоеве е огромна. Момчето оцелява и доживява достатъчна зрялост, за да има на свой ред синове.
Личността на Луи ХV
Противоречиви са оценките за качествата на френския крал. Зад всеобщата представа, наложена от френските историци през ХІХ в., за един напълно покварен и безотговорен човек се крие личност, която не е за подценяване. Христо Глушков го описва като „интелигентен човек, добре ориентиран в европейската политика и френската администрация, но допуснал до управлението интриганти, ласкатели и фаворитки, които сериозно накърнили авторитета на кралската власт.“Христо Глушков, История на страните от Европа и северна Америка 1640 – 1870, В. Търново 1993, с. 110 Силно критично е описанието на Е. Уилямс: „Кралят може и да беше красив, благороден и елегантен, но беше и твърде мързелив и самовлюбен, за да се превърне в разумния монарх, за който се представяше. Ловът и жените така запълваха дните му, че той нямаше сили и желание за тежките всекидневни задължения на отговорния владетел…“Williams, English and European History…, с. 276 Това се допълва от впечатлението на кардинал дьо Тенсин: „Онова, което става в кралството, не представлява никакъв интерес за него. На заседанията на съвета той демонстрира пълна незаинтересованост и приема всички предложения, които му се отправят, като апатията го принуждава да върви по пътя на най-малкото съпротивление.“Борислав Гаврилов, Векът на абсолютизма 1648 – 1788, София 1999, с. 102
В масовото съзнание той се свързва най-вече с прочутите си фаворитки и с фразата „След нас и потоп“ (Après nous, le déluge), за която по-новите изследвания отчитат, че е извадена от контекста и че не представя действително отношението му.Michel Antione, Louis XV, Paris 1989, рс 741