Рицар ( с първоначално значение „конник“ от средногорнонемски rîtære – яздяDeutsches Wrterbuch von Jacob Grimm und Wilhelm Grimm (срвн. със съвременното – яздя); , , , Лучицкая С. И. Рыцарство // Словарь средневековой культуры. Под ред. А. Я. Гуревича. М., 2007. С. 431 – 437.)) е член на средновековно съсловие на професионални войници в Европа. По-късно през Средновековието „рицар“ става благородническа почетна титла.
Рицари има още при франките във връзка с прехода през 8 век от народна пехотинска войска към конна войска от васали. Рицарството се превръща в съсловие след началото на XI век. Под въздействието на Църквата и поезията, то изработва нравствен и естетичен идеал на воин, а в епохата на кръстоносните походи, под влиянието на възникналите тогава духовно-рицарски ордени, се затваря в наследствена аристокрация, осъзнаваща се като международен военен орден. Усилването на държавната власт в края на средните векове, превъзходството на пехотата пред конницата, изобретяването на огнестрелното оръжие, създаването на постоянна войска превръщат феодалното рицарство в политическо съсловие на нетитулуваната аристокрация. Известни рицарски ордени от Средновековието са рицарите тамплиери, рицарите хоспиталиери, Тевтонския орден, Ливонския орден и Орденът на Дракона.
След XIV в. рицарите губят значението си като военна сила и рицарството започва да играе по-скоро церемониална роля.
История и еволюция Възникване За първообраз на средновековното рицарство в някаква степен може да се счита съсловието на конниците в Древния Рим. След залеза на Рим, при франките през 7 век преобладава пешата войска от свободни селяни, а на коне са само свитата на краля (антрустионите); но по-късно във връзка с нападенията на арабите, конният строй прониква във франкската държава от вестготите. Тъй като свободните селяни не са имали възможността да носят конна служба в отдалечени походи, то се налага, за създаване на конница Каролингите да се опират на сеньората, на отношенията между сеньора и зависимите от него хора.
Потребността от конници при Карл Мартел и неговите синове води до раздаване на църковни земи като прекарии. Карл Мартел раздава църковни земи на своите дружинници (газиндите) и изисква от тях конна служба. По-късно при същите условия започват да се раздават земи като бенефиции и на короната. През 8 век се появява името вас, васал, за обозначаване на газиндите. Свободният, но поради липса на собственост – неспособен за носене на конна служба човек можел като васал да получи бенефиция или, като заселник (Hintersasse) – парцел оброчна земя. Даването на оброчна земя преследвало стопански цели, а на бенефиций – военни. Във васални отношения влизали както свободни, така и несвободни хора. Свободният става васал по пътя на комендацията (manibus iunctis se tradit) и полага клетва за вярност (per sacramentum fidelitas promittitur) на своя сеньор.
В края на VIII в. клетва за вярност се изисква и от несвободните (servi), които получават бенефиции или длъжности () или стават васали. Карл Велики все още използва в своите войни пехота; Лудвиг Благочестиви и Карл II събират за поход само конница.
В 865 г. от собственика на 12 гуфи земя се изискват да има ризница или пластична броня, т.е. принадлежи към тежката конница; воините от леката конница е трябвало да се явяват с копие, щит, меч и лък. Навсякъде зад тежките (с броня) свободни рицари (milites) стоят лековъоръжени конници, които не са свободни по произхождение (vavassores, caballarii). Всеки от оброчното население е можел да се издигне до министериал, получавайки длъжност в двора на сеньора, да носи служба като лековъоръжен конник, а след това, заслужавайки съответна бенефиция, да премине в тежката конница и да стане рицар. По такъв начин при богатите феодали се е образувал привилегирован клас дворцови слуги (vassi, servi ministeriales, pueri) от средата на несвободните. С развитието на ленната система министериалите са получавали лен и били привличани към рицарска служба.
Развито средновековие В Германия министериалите от XI век съставляват особено съсловие от динстмани (Dienstmannen), стоящо по-високо от гражданите и свободното селско население, веднага след свободните рицари. Признак за тяхното несвободно състояние е невъзможността да захвърлят службата без разрешение. Преимуществата на съсловието на министериалите подбужда свободните, а от средата на XII в. – даже и знатните доброволно да се подчиняват на сеньорите, като министериали. Това е повишавало положението на класата в общественото мнение. Първо място сред министериалите принадлежи на динстманите на краля и духовните князе (Reichsdienstmannen); след това били министериалите на светските князе. Прелатите, неравни с князете, и свободните феодали по-ниско от князете, държали ако не дистмани, то поне несвободни рицари, стоящи по-ниско от министериалите. В Южна и Западна Германия такива milites (eigene Ritter) били срещани даже на служба при динстманите. През втората половина на XIII в. херцогските динстмани в Австрия и Щирия успяват да се изравнят с местното дворянство (те са станали Dienstherren); тяхното място, като динстмани, заемат несвободни рицари (Eigenmannen). В Северна Германия, където князете раздавали ленове предимно на динстманите, благородническото съсловие от средата на XII в. масово започва да преминава в министериали. През XIV век вече е забравено за несвободното произхождение на дистманите, памет за което до XV в. се съхранява за eigene Ritter. В XII век свободните рицари и рицарите-министериали се различават като ordo equestris maior et minor. Преминаването на нови слоеве несвободни хора или свободни, но невоенни в рицари е задържано в средата на XII в.; след Хоенщауфените немското рицарство се затваря в наследствено съсловие. Разпореждане на Фридрих I Барбароса от 1156 г. (Constitutio de расе tenenda) забранява на селяните да носят копие и меч; дори търговецът не смеел да опаше меч, а трябвало да го връзва към седлото. Това разпореждане въвежда и понятието за рицарски произход (Ritterbürtigkeit); miles (конникът) има право на двубой, ако може да докаже своя рицарски произход (quod antiquitus cum parentibus suis natione legitimus miles existat). Според най-стария сборник закони Саксонско огледало и бащата, и дядото на истинския рицар (von ridderes art) трябва да са рицари. Друга заповед на Фридрих I (Constitutio contra incendiarios, 1187 – 88 г.) забранява на синовете на свещениците, дяконите и селяните да опасват меч по рицарски.
Във Франция за благородници се считали собствениците на благороднически земи, т.е. феоди (fief-terre); втори признак за благородничество става допускането до посвещение в рицарство. Макар и понякога прости хора да са ставали рицари, преобладаващо правило е било, че в рицарство се посвещава владетел на лен. Получилите земя (лен) министериали, т.е. хора в несвободно състояние (sergent fieffé, serviens), се приравнявали към вавасорите, т.е. към ниските благородници. Докато владеенето на феод е главен признак за благородничество, гражданите и даже селяните можели да стават благородници със закупуване на ленове. В края на XIII век купуването на феоди от простолюдието било затруднено от изискванията за подбор (droit de franc-fief), но в това време е било възможно да се стане благородник и чрез ръкополагане (lettre d’anoblissement) от суверена; правото на ръкополагане на благородници става привилегия на краля.
В Англия правото на посвещение в рицарство (knight) рано става прерогатив на короната. Хенри III и Едуард I изисквали задължително посвещаване за всеки ленник, с доход по-голям от 20 фунта. Фактът за владеене на ценз взема връх над произхода.
Влиянието на Църквата върху военното съсловие отначало е чрез клетвата за вярност, а по-късно чрез клетвата към светския или Божия свят, а накрая чрез обреда за освещаване на оръжието преди връчването му на воина, достигнал зрялост. „Верността“ включва в себе си изпълнението на християнския дълг да се служи на Бог, съблюдаване на държавния мир по отношение на църквите, вдовиците, сираците, задължението да се отстоява справедливостта и т.н. Земният и Божият мир (treuga и pax), скрепявани с клетвата, се определят от владетеля и църковните събори. Pax охранява от насилие цялото невоенно население – търговци, жени, духовници, селяни; treuga ограничава разприте между самите рицари.
Кръстоносни походи Еволюцията на понятието рицар от подчинен военнослужещ в член на привилегировано военно съсловие дължи много на кръстоносните походи, когато се образуват духовно-рицарските ордени. В допълнение, сблъсъкът със сарацините разкрива за европейците ислямския идеал за въоръжения конник (furusiyya) – доста подобен на европейския рицар. Според Ричард Франсис Бъртън „... произходът на идеалите за любовта и рицарските добродетели е свързан по-скоро с влиянието на арабската поезия, отколкото на средновековното християнство“
Рицарска култура Ритуал на посвещение Още във времената на Тацит връчването на оръжие на младия германец, в присъствието на народното събрание, означавало признаване на неговото пълнолетие; оръжието връчва или някой от вождовете, или бащата, или роднина на юношата. Карл Велики през 791 г. тържествено опасва с меч своя 13-годишен син Людовик, а Людовик, през 838 г. – своя 15-годишен син Карл. Този германски обичай ляга в основата на средновековното посвещаване в рицарство, но бил прикрит с римски термин – „поставяне на воински пояс“ ().
Дълго време почти всеки можел да стане рицар. Според германската традиция отначало то било давано при навършване на 12, 15, 19 години, но към XIII век се забелязва стремеж към отлагането му до навършването на пълнолетие, т.е. към 21-вата година. Посвещаването най-често се извършвало през големите църковни празници Коледа, Великден, Петдесетница; оттук произтича обичаят кандидатите да прекарват нощта преди посвещението в молитви и размисли (veillée des armes – нощно бдение). Всеки рицар е можел да посвещава други в рицарство, но най-често това са правели роднините на кандидат-рицаря; сеньорите, кралете и императорите се стремили да получат това право изключително за себе си.
Между 9 и 12 век германският обичай на връчване на оръжие съдържал само обредите за поставяне на златни шпори, поставяне на броня и шлем и изкъпване преди обличането. Ударът с длан по шията (colée) влиза в употреба по-късно. Към края на обреда рицарят скача на коня, без да се докосва до стремето, язди в галоп и с копие поразява манекени (quintaine), поставени на стълбове. Понякога самите рицари се обръщали към църквата за осветяване на оръжието; по този начин започва проникването на християнското начало в обреда.
Под влиянието на църквата германският военен обред става религиозен през XII в. (църквата благославя меча, bénir l’epée), а по-късно и направо религиозно-церемониален (духовник опасва рицаря с меч (ceindre l’epée, в XIII в.)). В древните епископски обредници фигурират благословия на оръжието (Benedictio ensis et armorum) и посвещаване на рицар (Benedictio novi militis). Най-древните следи за посвещаване на рицар от църквата са намерени в римски ръкопис от началото на XI в., до XIII в. няма други следи за Benedictio novi militis; вероятно този обред е възникнал в Рим и е разпространен оттам.
Рицарски удар при посвещението в рицарство за пръв път се споменава в началото на 13 век при Ламберт Арденски (Lambertus Ardensis), в историята на графовете де Гин и д’Ардре. Докосването с ръка (алапа) прониква и в църковния обред Benedictio novi militis. По епископския обредник на Гийом Дюран, епископът пристъпва към благословение на меча, който изваден лежи на жертвеника; след това епископът го взема и поставя в дясната ръка на бъдещия рицар; накрая, поставяйки меча в ножницата, опасва посветения, с думите: „Accingere gladio tuo super femur etc.“ (да бъдат опасани твоите чресла с меч); братски целува новия рицар и леко го докосва с ръка; старите рицари привързват на новия шпори; всичко завършва с връчване на знаме.