Османското владичествоИстория на България в 14 тома. Османско владичество XV-XVIII век, том 4, Издателство на БАН, 1983 г. или още османска властКрамптън, Ричард. "Българските земи под османска власт" https://chitanka.info/text/49548-kratka-istorija-na-bylgarija/5 и османско господство, назовавано също, предимно в българската възрожденска литература, като османско робствоМаркова, Кремена - "Роби и робство в средновековна България IX-XV в.", Изток - Запад 2025, стр. 205-207Димитров, Д. "Сведения за българи роби във венеицански и гунезки документи" от XIV и XV в. цит. в ː Маркова, Кремена - "Роби и робство в средновековна България IX-XV в.", Изток - Запад 2025, стр. 207Димитров, Д. ̥ "Сведения за бълтгарски робини в генуезки и пизански нотариални документи от първата четвърт на XV в." стр. 185 цит вː Маркова, Кремена - "Роби и робство в средновековна България IX-XV в.", Изток - Запад 2025, стр. 208, османско иго или турско робство, е периодът от края на XIV до края на XIX век, през който не съществува независима българска държава, а населените с българи земи са под управлението на Османската империя. Унищожена е и самостоятелната Българска патриаршия, която е подчинена на гръцката Цариградска патриаршия. За сметка на това, Охридската архиепископия продължава съществуването си до 1767 г., както и възстановената през 1557 г. заради сърбите в османските владения Печка патриаршия (до 1766 г.). Българите подготвят редица въстания срещу местните и централните власти, като борбата за отхвърляне на османската власт достига своя връх с Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската освободителна война от 1878 г.
Терминология
Термините използвани за този период, са изключително спорни: от една страна във френски, италиански и пр. пътеписииз писмото на монаха Бартолоемо де Яно от 3 февруари 1443 - Френски пътеписи, I, с. 62-63Из пътеписа на французина Бертрандон дьо ла Брокире от 1433 - Френски пъпеписи I с.51-56Из пътеписа на французина Пиер Белон от 1547 - Френски пътеписи, I с. 105-107Из пътеписа на далматинеца Антон Вранчич от 1553 г.- Немски пътеписи I ,стр. 176-177Из впечатленията на немския дипломат Ханс Дерншвам, посетил Османската империя 1553-1555. Дерншвам, Х. Дневникът страница 22-193 и доклади на мисионериизвадки от архива на Маноли Брешияно, 1381-1383, за търтовия с роби българи. - Сакъзов, Иван. новооткрити документи от краяна XIV за българи в Македония продавани като роби, в Македонски преглед, 1932, кн. 2-3 : цит в Пет века ятагана и корана.....стр. 339 и дори на османски хронистиСведения на турския хронист Садедин, от XV в. Тодоров, Николай, Положението с. 8-10 цит в: Пет века под ятагана и корана. Сборник под редакцията на проф. Илия Тодев Т.1. Османската империя - ислямска държава - стр.338 е отбелязано как през XIV – XVI в. османците правят масови заробвания на българи, сърби и пр. и ги продават на робски пазари (първоначалната цена е по 200 акчета, а отпосле се повишава); В кадийските регистри също фигурират записи как османците освобождават роби и робини.Протокол на софийския кадия от 20 юли 1550 - НБКМ, ориенталски отдел, кад. регистър №313, отк. 2, лист 8-а-IIПротокол на софийския кадия от 25 юли 1550 - НБКМ, ориенталски отдел, кад. регистър №313, отк. 2, лист 8-а-II векове наред се е плащал т.нар. кръвен данък; също така големите ни възрожденци като Вазов, Ботев и пр. в стиховете си ясно показват, че са се чувствали роби. Дори в българският печат от 1860-1876 се говори за роби. От друга страна след битките при Виена и Лепанто, Османската империя променя същността си. Войните вече не са така победоносни, тя трябва да развива търговия и манифактурно производство и допуска класово разслоение сред раята. Също така в българските земи съществуват български институции, така че няма класическо (римско) робство. При това още от първите векове на османското господство някои от робите дори са били назначавани като пълномощници на господаря си да събират отпуснатите от него заеми и дори в случай на нужда да се явят пред османския съд.Протокол на софийския кадия от 31 юли 1550 - НБКМ, ориенталски отдел, кад. регистър №313, отк. 2, лист 11-а-V Според историчката д-р Кремена Маркова между IV и XV в. правната рамка на робството значително се изменя Маркова, Кремена - "Роби и робство в средновековна България IX-XV в.", Изток - Запад 2025, стр. 77-78 и то търпи развитие спрямо новите реалости, но не престава да съществува.
Териториално и политико-религиозно администриране Българските земи влизали в административната област на Румелия. Названието Румели, изопачено от Рим, както османците наричали обикновено Византийската империя, обозначавало османските владения на Балканите, освен Босна. В Османската империя населението било разделено на религиозни общности: правоверни и неверници, включени в законово признати религиозни общества (миллети): мюсюлмански миллет и източноправославен (рум миллет, т.е. гръцки миллет), под върховенството на гръцката Цариградска патриаршия. Заедно с гръцките духовници в българските земи се появили и гръцките църковни книги. Славянското богослужение се запазило частично в селата. Двете независими славянски църкви – Охридската и възстановената по-късно Пекската – станали впоследствие жертва на фанариотите.
В официалните документи на империята се обозначавала религиозната идентичност на поданиците, определена от опозицията „мюсюлмани – немюсюлмани“. От своя страна миллетите на неверниците, също организирани на религиозен принцип, включвали в една група различни народи, обособени според принадлежността им към определена религия. Като част от религиозната общност на рум миллета, българите според днешните понятия били скрито малцинство в рамките на този миллет до признаването на Българската екзархия от Империята през 1870 г. През този период са ислямизирани части от българския етнос, които били включени в ислямския миллет. Техни наследници днес са помаците. В Османската империя приемането на исляма водело до получаване на пълни права, което насърчавало поданиците ѝ да приемат тази вяра. Друга част от хората с български етнически произход, след появата на Българската екзархия, остават верни на Цариградската патриаршия. Това били т. нар гъркомани, представляващи днес част от гръцката нация. Гъркоманията е плод на високия статус, който гръцката култура имала сред православното население на Балканите. Въпреки всичко това, преобладаващата част от българите съхранили родния си език, вярата и традициите си. Особена положителна роля за това изиграли българското духовенство и манастирите.
Според Г. С. Раковски от 1848 година османското правителство започва в някои официални документи да отделя българите от рум милета и да им дава народностно име: булгар миллет или български народ.Нѣколко риечи о Асѣню Първому: великому царю българскому и сину му Асѣню Второму, Георги Стойков Раковски в Кн. сърб. книго-печятницѫ, 1860, стр. 2.
Според Уолш (1828) и Бейкър (1877) в Османска България живеят следните народности, описани от авторите: турци като „господстващ народ“ от различни социални категории („турците от полето, селяни, прости и честни, работливи, много рядко полигамни и чиито жени не са забулени“; феодални турци (почти изчезнали към 1850 г.); големи земеделски собственици (рядко пребиваващи в земите си); турци от градовете (занаятчии или търговци на дребно); турци на правителствена служба (служители, куриери, жандарми, заптиета, военни), чиято класа „е може би единствената, която е корумпирана, която се възползва от злоупотребите на режима и ги поддържа, и същевременно тя предоставя мъдрите администратори и просветените личности“; албански мюсюлмани, които играят голяма роля в ежедневния живот и във външния вид на европейската част на Турция, по която са разпръснати на малки подвижни групи, работещи като занаятчии, ханджии, каваси, жандарми и най-вече войници. През 19 век в българските земи на Османската империя са приети няколко вълни кримски татари и черкези, изгонени от страната си от руските завоеватели. Немюсюлманите са разделени на няколко традиционни религиозни групи – евреи, арменци и християни. В Стара Турция евреите са наричани „мусафир, или посетители, защото са търсили убежище“ в Турция, арменците – „кая, или поданици, защото постепенно са се стопили в населението на империята“, а християните – „йешир или роби“. Най-много евреи идват от Испания, където са преследвани от Исабела Католичката.
Българо-османски войни за запазване на българската държава (1341 – 1396)
Завоеванията над българските земи се осъществяват от четирима последователни султани: Орхан I, Мурад I, Баязид I и Мехмед I, като между управлението на последните двама е разположен периодът на Османското междуцарствие. Съпротивата на българските владетели е част от българо-османските войни.
Установяване на тюрки в Мала Азия. Взаимодействие с ромеите
Още в късния 11 век в Мала Азия се появяват мюсюлмански емирства от тюркски произход, известни като бейлици. В историографията са познати като Малоазийски бейлици. Основното им предназначение било да предпазват селджуците от ромеите. След победата на Иконийския султанат на селджуците над ромеите при битката при Манцикерт, тези бейлици открито обявяват своята независимост. Възползвайки се от отслабените ромеи и войните на селджуците с Фатимидите в Египет и Южна Сирия, бейлиците обединяват своите емирства. Ертугрул основава бейлика Сьогют в долината на река Сангариос, разположена между днешните Бурса и Анкара (на турски: Sakarya Irmağı, на гръцки: Σαγγάριος, Sangarios). Неговият наследник Осман I създава Османската династия и Османския бейлик, който ще надделее над всички останали и ще положи основите на Османската империя през 1299 г.Köprülü, M. Fuad. The Origins of the Ottoman Empire. State University of New York Press, 1992, pp. 1 – 11.
Между 1341 и 1347 г. в Източната Римска империя се води гражданска война, в която враждуват две династии: Палеолози и Кантакузини. Тя избухва след смъртта на василевса Андроник III Палеолог. Благородничеството подкрепя Йоан VI Кантакузин, а долните и средните слоеве на обществото застават зад Йоан V Палеолог.
Васална зависимост на България (1390 – 1396) Падане на Търновското царство (1393)
През 1387 г. обединените християнски сили нанасят голямо поражение на османците при Плочник. Цар Иван Шишман веднага отхвърля васалните си задължения към султан Мурад I и отказва да му изпрати подкрепление. Веднага след това 30-хилядна армия начело с великия везир Али паша потегля срещу българите. Иван Шишман напуска Търново и отива в силната Никополска крепост. Изоставен от съюзниците си, виждайки огромната турска армия пред Никопол, той отива при султан Мурад и за втори път се заклева да му бъде васал при условие да предаде на турците най-укрепения град на Дунава – Силистра.
Скоро след това обаче Иван Шишман отказва да предаде Силистра на османците. Али паша отново потегля на север и пак обсажда цар Иван Шишман в Никопол, който за пореден път моли за мир. Този път условията са още по-тежки – освен Силистра трябва да бъдат предадени и други крепости. На 15 юни 1389 г. султан Мурад загива в битката при Косово поле, но османците удържат победа.
Новият султан Баязид I изчаква няколко години и през 1393 г., организира поход с отромна войска. Изненадан, Иван Шишман напуска столицата, а Баязид I подлагаТърновград на обсада. Защитата на престолния град се води от патриарх Евтимий. Търново издържа 3 месеца, но на 17 юли 1393 г. градът е завладян. Част от благородничеството е избито, а останалата е преселена в Мала Азия. Османските войски се насочват към Никополската крепост на река Дунав. След падането му и със смърта цар Иван Шишман, царското звание му е отнето, но е оставен да управлява Никопол. С това се слага край на съществуването на Търновското царство.
Падане на Видинското царство (1396)