Чехларе, бивше Морозово (09.04.1950 – 23.09.1969Справка за промени в наименованието, вида или административно-териториалната принадлежност на населено място – в Националния регистър на населените места на НСИ), е село в Южна България, област Пловдив, община Брезово.
География Село Чехларе се намира в Източна Средна гора, Южен централен регион.
Постоянните жители на селото са 104 души (2011). С временните жители през лятото достигат до 200 души.
Всички основни улици в селото са асфалтирани. Обитаемите къщи са добре поддържани от местните жители и приходящите от градовете.
История Селото е основано по време на турското завоевание или в следващите няколко десетилетия от българи, които се заселват там, за да спасят живота си. Местността затворена от 3 страни с хълмове и обрасла с вековни гори, е изглежда подходяща за заселване на бягащите хора от близките опожарени от турците села.
В книгата си „История на село Морозово“ (дн. Чехларе) видният български историк чехларецът проф. Йоно Митев посочва, че в народното съзнание за образуването на Чехларе са се запазили различни предания, които имат полулегендарен характер. Едно от тях гласи, че тук живееят скотовъди, всеки от които пасе стадата си в определена местност в района. По-късно тези пастири слагат основите на селото.
За името му също има предания.
Според второто предание селото е основано от българи, но тъй като се намирало на високо място – чал, било наречено „Чааларе“. Според третото предание селото е основано от българи, които са задължени да косят чаирите (ливадите) на махмутларския спахия и затова са назовани „чаирлари“. От това название и селото получиава името „Чаирлари“ или „Чехларе“.
Розата и лавандулата са културите, които видимо повдигат икономическото положение на Чехларе. Розовото масло заема важно място в техния поминък още по време на османската власт. Климатичните и почвените условия, изобилието от животинска тор се оказват много благоприятни за нейното отглеждане. Варенето и дестилацията са лесно усвоени. Варенето се извършва в малки навеси край реката, покрити със слама, наречени гюлпханета или просто гюлпени. Обикновено по 4 – 5 стопани варят в една розоварна. Казаните купуват от Казанлък, а стъклениците внасят от чужбина (главно от Флоренция). Богати търговци – българи или евреи купуват розовото масло и го изнасяли на Запад главно във Франция, където парфюмерийната промишленост е силно развита.
Жителите на селото се изхранват и със скотовъдство. Хората са сеят ръж, овес и пшеница (казалджа), която и до днес вирее много добре. До освобождението на България почти всяко семейство е има от 40 до 100 овце, 20 – 30 кози и 8 – 10 говеда. Стопаните имат извън селото и специални кошари, които чехларци наричат „саи“. Там зиме и лете има овчар. Близо до саята се намират нивите и харманът, на който се вършее. Поради развитото скотовъдство нивите са добре наторявани и въпреки слабата почва дават добър добив.
Минава през участъците, затворите и лагерите. По партизанския псевдоним на командира на Първа средногорска бригада „Христо Ботев“ чехлареца Сребро Бабаков (Мороза) няколко години селото носи неговото име Морозово.
Стопанство Днес в селото има регистрирани 3 фирми с предмет на дейност създаване на масиви от рози, лавандула и лозя, дърводелска работилница и 18 регистрирани пчелари.
Редовни събития Празникът на селото е на 9 септември. Друг събор има през май.
Личности Дечо Бутев (1911 – 1943), български партизанин Сребро Бабаков (1908 – 1950), български партизанин проф. д-р Радка Колева, директор на Народна библиотека „Иван Вазов“ (Пловдив) проф. д-р Йоно Митев (1916 – 2001), български военен историк проф. д-р Тотю Пиперков (р. 1927-2016), изтъкнат български акушер-гинеколог Слави Чакъров (1915 – 1998), комунистически деец, партизанин, генерал-майор, завеждащ граничните войски Таньо Минчев Каратанев (Добри) (1909 – 1944): антифашист, партизанин и командир на чета (известна като Чехларската дружина) към Втора средногорска бригада „Васил Левски“ (или Първа средногорска „Христо Ботев“). Загива при тежко сражение с полиция и войска в местността Дерменка на 20 януари 1944 г. заедно с още 13 свои другари. В негова памет и на останалите загинали в местността има издигнат партизански паметник. Патьо Минчев Каратанев (Кънчо)(1919 – 1994): антифашист. Участник в партизанското движение, който след 9 септември 1944 г. продължава кариерата си в армията/структурите за сигурност и достига чин полковник от Гранични войски
Източници