Рисорджименто ()Терминът „Рисорджименто“ в началото на XIX век е имал единственото религиозно значение на „възкресение“. Следователно, от част от историографията на XIX век (Джузепе Мацини, Николо Томазео), постигането на италианското национално единство е било разглеждано като политически феномен, пропит със сакрален аспект. (в Alberto Mario Banti, Enciclopedia Italiana, Treccani - VII Appendice, 2007), понякога наричано Италианска революция (Rivoluzione italiana)Както в Alessandro Manzoni, Rivoluzione francese e rivoluzione italiana, е ключов период в италианската история, довел до националното обединение на страната.
Провъзгласяването на Кралство Италия на 17 март 1861 г. е актът, който утвърждава, като дело на Сардинското кралство, раждането на новата унитарна италианска държава, образувана с плебисцитните анексии на повечето стари италиански държави преди обединението. Процесът на Рисорджименто продължава с присъединяването на Венето през 1866 г. и традиционно се счита за завършен с превземането на Рим на 20 септември 1870 г. и с официалното провъзгласяване на града за столица на Италия на 3 февруари 1871 г. (постановено от италианския парламент на 27 март 1861 г.). Ирeдентистките земи на Тренто и Триест остават извън Кралство Италия и са включени в него едва в края на Първата световна война.
Терминът „Обединение на Италия“ (Unità d'Italia) също се използва за обозначаване на този исторически процес.
Терминът, който също така обозначава културното, политическото и социалното движение, насърчило обединението, напомня за романтичните, националистическите и патриотичните идеали за италианско възраждане чрез постигането на единна политическа идентичност. Въпреки че корените на тази идентичност могат да бъдат проследени още от римския период,Господство, което „... е послужило за внушаване на Италия на обективна черта на унитарно преживяване...“ (В Ernesto Galli della Loggia, L'identità italiana. Il Mulino, Bologna, 1998, с. 36) тя претърпява рязко прекъсване със загубата на политическото единство през 476 г. сл. н. е. след падането на Западната Римска империя.Massimo L. Salvadori, Enciclopedia dei ragazzi, Treccani, 2005, статията "Italia, storia di"
Хронология Историците не са единодушни относно точния момент на възникване на Рисорджименто, но повечето го свързват с периода след Виенския конгрес през 1815 г. Завършването на този процес обикновено се отнася към анексирането на Папската държава и официалното преместване на столицата в Рим на 3 февруари 1871 г. Според различни гледни точки началото на движението може да се проследи до сицилианските въстания на 15 юни 1820 г. или до Първата война за независимост през 1848-1849 г.
Според значителна част от италианската историография процесът на национално обединение не приключва през XIX век, а продължава до началото на XX век. Това разширено тълкуване включва анексирането на т. нар. „иредентистки земи“ след Първата световна война, което води до формирането на концепцията за Четвъртата война за италианска независимост.
Хронологичните граници на Рисорджименто са предмет на различни историографски интерпретации, което води до липса на единодушно съгласие сред историците относно неговото времево, формално и идеално определение. Възприемането на този период варира в зависимост от историческите анализи и политическите контексти, като някои го ограничават до XIX век, докато други го разширяват до началото на XX век, включвайки анексирането на „неоткупените земи“ след Първата световна война.
Съществува и връзка между „литературно Рисорджименто“ и политическо такова: от края на XVIII век за италианското Рисорджименто се пише изключително в културен смисъл.
Литературният идеал на Рисорджименто започва да се превръща в политически и социален феномен с Виторио Алфиери (1749-1803), когото Валтер Матури нарича „първият свободен интелектуалец на Рисорджименто“.Walter Maturi, "D'Azeglio", Dizionario biografico degli Italiani, Roma, 1962, vol. 4: pp. 746-752. Алфиери не само е историк на този период, но и поставя основите на литературното и политическото течение, което се развива през първите десетилетия на XIX век. Неговите произведения и идеи вдъхновяват бъдещите поколения, като допринасят за формирането на националното самосъзнание и стремежа към обединение на Италия.
Историците предлагат различни интерпретации относно хронологичните граници на Рисорджименто като политическо явление. Според някои, то обхваща периода между Прокламацията от Римини през 1815 г. и пробива на Порта Пиа от италианската армия на 20 септември 1870 г.. Други го разглеждат в рамките на времето между първите конституционни движения от 1820-1821 г. и провъзгласяването на Кралство Италия през провъзгласяването на Кралство Италия през 1861 г., или дори до края на Третата война за италианска независимост през 1866 г.Gilles Pécout, Il lungo Risorgimento: la nascita dell'Italia contemporanea (1770-1922), Pearson Paravia Bruno Mondadori, 1999, p. 5 e sgg.
Други пък, в по-широк смисъл, виждат раждането му между реформаторската епоха от втората половина на XVIII векStuart J. Woolf dedicherà il primo dei due volumi del Risorgimento italiano all'età delle riforme settecentesche e a quella napoleonica, considerandole parti integranti del lungo processo risorgimentale. Cfr. Il Risorgimento italiano. Dall'età delle riforme all'Italia napoleonica, Torino, Giulio Einaudi Editore, 1981, vol. I. и Наполеоновата епоха (1796-1815), започвайки от първата италианска кампания.Сред другите Алберто Марио Банти е на това мнение, определяйки тригодишния период 1796-1799 като „момента, в който са положени основите на идеалните принципи, вдъхновили идеята за Рисорджименто“. (Il Risorgimento italiano, Roma-Bari, Editori Laterza, 2004, p. XI. ISBN 978-88-420-8574-4
Неговият край понякога се удължава до откупването на иредентистките земи на Североизточна Италия (Трентино и Венеция Джулия) след Първата световна война.Това е мнението не само на много националистически и иредентистки интелектуалци от онова време, но и на някои либерални историци, включително Адолфо Омодео, който е „един от най-пламенните поддръжници на визията за Първата световна война като продължение и завършек на войните за независимост и Рисорджименто...“.AA. VV., Storia d'Italia, Einaudi, 1974, ed. speciale il Sole 24 Ore, Milano, 2005, vol. 10 (Alberto Asor Rosa, Dall'unità ad oggi) с. 1356.
Политическите сили, които дават началото на Конституцията на Италианската република, и част от историографията понякога идеално свързват Съпротивата срещу нацистко-фашистката окупация между 1943 и 1945 г. с „второ“ Рисорджименто.Piero Craveri, Gaetano Quagliariello, La Seconda Guerra Mondiale e la sua memoria, Rubbettino Editore, 2006, с. 579 и сл.
Идеята за националността в историята на Италия В търсенето на основите на италианската национална идентичност – основи, които вероятно са съществували в латентна форма сред широките слоеве на населението преди създаването на Кралство Италия – интелектуалците на движението Рисорджименто поемат ключова роля. В рамките на романтичния дух на епохата те се стремят да изградят и разпространят митове и разкази, които да утвърдят идеята за националност, тясно свързана с автентичния дух на италианския народ.
В този контекст възниква необходимостта от възстановяване и утвърждаване на историческата памет за миналото, като особено значение се отдава на Средновековието. Именно в този период романтичните историци съзират началото на процес, водещ към възстановяване на политическото единство, което е било изгубено след падането на Римската империя.
За да постигнат тази цел, те прибягват до силно историческо обвързване, което води до формирането на своеобразен национален култ към великите личности от миналото. Сред тях се открояват фигури като Данте Алигиери, Франческо Петрарка, Николо Макиавели, Джузепе Парини и други, които по онова време са били възприемани като естествено принадлежащи към поредицата от поколения, формиращи т.нар. „италийска раса“.
Предистория След падането на Римската империя Италия постепенно се дели на много градове държави. Тази политическа система продължава да работи до Ренесанса, когато започва нейният упадък в резултат от подема на модерните национални държави след Средновековието. Италия, включително и Папската държава, се превръща в място за тежки битки и войни между големите сили, особено Свещената Римска империя (по-късно Австрия) и Франция. През XIV век италианските писатели вече изразяват своето несъгласие с чуждото господство върху страната: в своята творба „Italia Mia“ („Моя Италия“) напр. италианският поет Франческо Петрарка твърди че „древната доблест в италианските сърца още не е погинала“. Четири стиха от творбата са цитирани във „Владетелят“ на Николо Макиавели, който търси политическия вожд, който да обедини Италия, „за да я освободи от ръцете на варварите“.
Идеята за италианско национално самосъзнание може да се открие в творбата на Джан Риналдо Карли „Della Patria degli Italiani“ („За отечеството на италианците“), издадена в 1764 г., където се разказва, че „един човек влязъл в едно кафене в Милано и смутил другите хора, казвайки че той не е нито чужденец, нито миланец. „Какъв сте вие?“ попитали го другите. „Аз съм италианец!“ отговорил той“. Италианският национализъм се разраства в началото на XIX век, когато Италия заедно с голяма част от Европа попада под господството и влиянието на Наполеон.
Когато господството на Наполеон се приближава към своя край, владетелите, на които той е поверил управлението на много италиански държави, опитват да запазят властта си като използват националистическите идеи, полагайки така основите на революционното движение в следващия период. Сред тези владетели са италианският вицекрал Йожен дьо Боарне и кралят на Неапол Жоашен Мюра. Дьо Боарне се опитва да се добере до италианския престол и затова търси одобрението на Австрия. На 30 март 1815 г. Мюра издава Прокламацията от Римини, с която иска от италианците да се разбунтуват срещу австрийските завоеватели. След поражението на Френската империя на Наполеон се събира Виенският конгрес (1814 – 1815 г.), за да бъде възстановен редът в Европа. За Италия конгресът възстановява старото положение – смесица от множество малки независими държави под пряко управление или силно влияние на Австрийската империя.
В този период борбата за италианското обединение е предимно срещу Австрийската империя и Хабсбургите, тъй като те пряко владеят италоговорещата североизточна част на днешна Италия и са най-могъщата сила срещу обединението на италианските държавици. Австрийците потушават националистическите идеи, родени на италианския полуостров, както и в другите части на териториите на Хабсбургите. Австрийският дипломат Клеменс фон Метерних, който има силно влияние върху Виенския конгрес, твърди, че думата „Италия“ е само „географски израз“.
Новите националистически идеи намират широк прием в литературата и изкуството. Най-известната патриотична творба е романът „Годениците“ () на Алесандро Манцони. Обикновено този роман се счита за скрит протест срещу австрийското господство. Романът излиза първо през 1827 г., но през следващите години Манцони нанася много езикови поправки. В изданието от 1840 г. се използва стандартизиран език, основан на тосканския диалект – опит на автора да създаде единен национален език.
Поддръжниците на италианското обединение трябва да се преборят с гледището на Светия престол, особено след неуспелите опити за създаване на конфедерация с Папската държава, в която папата би запазил своята политическа автономия. Тогавашният папа Пий IX смята, че ако позволи създаването на тази конфедерация, италианските католици биха били подложени на преследвания.