Холера () се нарича тежко инфекциозно заболяване, предизвикано от бактерията Vibrio cholerae.
Характеризира се с интоксикация, поражение на тънкото черво, гастроинтестинални прояви, дехидратация, тежко протичане и висока смъртност. Предаването на болестта на хора става по фекално-орален механизъм, с водата, хранителните продукти и замърсени ръце. В най-тежките си форми холерата е една от смъртоносните известни болести, като е възможно заразен пациент да умре в рамките на три часа, ако не е подложен на лечение. В повечето случаи смъртта настъпва след 18 часа до няколко дни, ако пациентът не бъде рехидратиран. При холерата се наблюдава тенденция за епидемично и пандемично разпространение.
До началото на 19 век холерата е разпространена главно в Индия, като река Ганг е основният източник на заразата. От 20-те години на 19 век болестта се разпространява и в други страни, като предизвиква няколко пандемии с десетки хиляди жертви. Образувани са нови трайни вторични ендемични огнища в Африка и Латинска Америка. Жертвите на болестта само във Франция през 30-те години са около 100 хиляди души. В наши дни болестта е практически унищожена в Европа и Северна Америка, благодарение на пречистването и хлорирането на питейната вода. В наши дни смъртността при хората от холера се е увеличила на 9,13% за африканския континент.
Съгласно Международния санитарен правилник заболяванията холера, чума, жълта треска и вариола са включени в групата на особено опасните инфекции. Наричани са още карантинни или конвенционални болести, подлежащи на специален контрол от Световната здравна организация.
Исторически сведения за заболяването Холерата е заболяване известно на човечеството от няколко хилядолетия. Сведения за нея са открити в древни писмени паметници на индуската литература. На хинди холерата се нарича Mari, което означава смъртоносна болест. Предполага се, че Хипократ е кръстникът на заболяването. На древногръцки холера е словосъчетание на думите χολή (kholē) – жлъчка и ρέω (rheo) – „тека“. За произхода на името съществуват още две възможни обяснения: от еврейски език chaul + rah – „лоша болест“ и от хебрайски език: choli-ra – „злокачествена болест“.
Първото точно клинично описание е направено през 1543 г. от португалския лекар с еврейски произход Гарсия де Орта. Това става при епидемия от холера в Индия. За пръв път холерният вибрион е наблюдаван и описан през 1855 г. под името „извити вибриони" от италианския изследовател Филипо Пачини. Причинителят е изолиран от Робърт Кох през 1883 г. в Александрия, Египет, а година по-късно и в Калкута, Индия. През 1905 г. в карантинната станция „Ел Тор“ в Африка, Е. Готшлих и Ф. Готшлих изолират холерен вибрион, наречен El TorКапрелян, Гарабед, Русев, Веселин и Флора Цекова. Медицинска микробиология, София 1990, с. 138., а през 1937 г. С. de Moor установява ролята му в протичаща на остров Сулавеси холерна епидемия. През 1962 г. на XV асамблея на СЗО биотип El Tor е приет и признат като холерен вибрион. През 1964 г. холерните вибриони са разделени на две групи: аглутиниращи и неаглутиниращи.
Родина на холерата е Индия. В басейна на реките Ганг и Брахмапутра съществува благоприятно съчетание на природни и социални условия, които формират холерата като ендемична чревна инфекция сред хората в този регион на света. От това ендемично огнище болестта периодично се е разпространявала към различни части на Азия. През 1817 г. обхваща и Европа, а оттам се разпространява към останалите континенти. Тази вълна на заболяването е наречена Първа холерна пандемия. След тази възникват още шест холерни пандемии. Човечеството е подложено на седмата холерна пандемия, която продължава от 1961 г. до днес и е обхванала много страни на Азия, Африка, Европа и Латинска Америка. Същата е причинена от холерния вибрион El Tor. Останалите холерни пандемии са както следва: 1829 – 1851 г. – Втора холерна пандемия. Пандемията започва от поречието на Ганг, преминава на север към Китай, през Урал навлиза в Европа, а от Лондон преминава в Новия свят. 1852 – 1860 г., – Трета холерна пандемия. Тя поразява основно населението на Русия. 1863 – 1875 г. – Четвърта холерна пандемия. Заболяването започва от Бенгалия. Оттук мюсюлмански поклонници го пренасят към Мека. 1881 – 1896 г. – Пета холерна пандемия. Заболяването отново тръгва от Индия към Европа. Интересен факт, е че през тази пандемия заболява и папа Лъв XIII. Излекуван е в болница в Рим. 1899 – 1923 г. – Шеста холерна пандемия. Заболяването първоначално поразява 800 000 души в Индия. Разпространява се към Близкия изток и Северна Африка. Оттам преминава в Източна Европа. Представлява сериозен бич по време на Балканските войни и Първата световна война.
Редица автори различават четири периода в разпространението на холерата: Първи период – до 1817 г. През този период холерата е ендемична само в Югоизточна Азия. Втори период – от 1817 до 1926 г. Холерата е разпространена пандемично в петте континента (първите 6 пандемии). Трети период – в периода 1926 – 1960 г. Разпространението на холерата се свива до рамките на ендемичното си огнище в Югоизточна Азия. Четвърти период – от 1961 г. насам. Холерата се разпространява отново по целия свят (Седма холерна пандемия).
С откриването на Vibrio cholerae биотип 0139 в Бенгалския залив през 1992 г. се е приело, че същият е пандемичен. Тогава специалистите предполагат, че започва осма холерна пандемия. Въпреки това обаче вибрион 0139 обхваща само десетина азиатски страни, а през 1996 г. е изолиран само в Колката и Мадрас.
В България холерата е била сериозен проблем шест пъти: 1831 г., внесена от Румъния; 1848 г., внесена през Цариград; 1854 г., по време на Кримската война, внесена през Варна; 1865 г., внесена през Цариград; 1912 – 1913 г., върлувала е сред българските войски на позициите при Чаталджа и сред населението на страната по време на Балканските войни като 60 372 души са заболели; 1914 – 1918 г., внесена през Румъния (заболели 845 души, починали 146).Инфектология, 2001, ISBN 954-430-810-5, стр. 325.
Последният случай от холера в страната е регистриран през 1921 г. (внесен случай).
През последните години в Европа заболяването е регистрирано на няколко пъти. През 1970 г. възникна холерна епидемия в Истанбул (заразени са 1185 души, от които умират 40). През същата година в СССР са заболели 720 души като 8 от тях умират. През 1973 г. в Италия заболяват 245 души, умират 25. Заболявания от холера в Европа са регистрирани още в Румъния, Албания, Русия, Украйна и Молдова. В останалите европейски страни случаите са внесени от други страни в резултат на заболели хора пребивавали извън своята страна.
В миналото фолклорът е сочел множество различни предполагаеми лекарства за холерата. Според основоположника на хомеопатията Самуел Ханеман, хомеопатичен камфор е използван успешно при епидемията в Неапол през 1854 – 1855 г. Съвременни индийски хомеопати твърдят същото и дори смятат, че това е довело до държавни субсидии на хомеопатията в Индия.„Хомеопатията е надежда за загубилите надежда“. Интервю с д-р Кишор Мета, юли 2011
Етиология
Причинителят на холерата се нарича Vibrio cholerae. Това е Грам-отрицателна, факултативно-анаеробна подвижна бактерия от род Vibrio на семейство Vibrionaceae. Ендемичният щам Vibrio cholerae, серовар 01 се подразделя на класически холерен вибрион (Vibrio cholerae biotype cholerae) и холерен вибрион Ел Top (Vibrio cholerae biotype eltor), сега наричани биовари. И двата биотипа притежават три серовара: Огава (Ogawa), Инаба (Inaba) и Хикошима (Hikoschima). Сега холерата се предизвиква и от Vibrio cholerae от серогрупа 0139.
Причинителите на холерата представляват пръчици с формата на запетая с размери 1,5 – 4 × 0,2 – 0,4 μm. Притежават една полярно разположена ресна, която им осигурява голяма подвижност. Те са аероби, с оптимална температура за развитие 37 °C, но се размножават и при температура от 10 до 40 °C и рН 8,5 – 9,2. Силно чувствителни са към дезинфекционни средства и висока температура. Вибрионите отделят ентеротоксин, който е основния причинител на клиничната картина на заболяването.
Епидемиологични особености Източници на зараза Холерата е антропоноза. Източници на зараза са болните хора и вибрионосителите. Болният започва да предава заразата в края на инкубационния период, по време на боледуването и през реконвалесцентния период. Обикновено при 74% от болните продължителността на отделяне на причинителя е 5 дни. Vibrio cholerae се отделя с изпражненията и повърнатото съдържание. Понякога болният може да отдели до 30 литра течни фекалии и до 7 литра повърнато съдържание, като само в изпражненията холерните вибриони представляват 77,8% от цялата маса (т.е. около 23 kg). По този начин се наблюдава масивна контаминация с огромно количество холерни вибриони. Това много улеснява предаването на заразата на здравите лица. При холера причинена от биотип Ел Тор основна роля като източници на зараза представляват вибрионосителите. Инкубационните носители, макар и краткотрайно, са опасни за разпространението на заразата. Вибрионите при около 99% от реконвалесцентните носители продължава до 4 седмици след преминаване на клиничните признаци. Здравите вибрионосители отделят холерни вибриони в рамките на 5 до 14 дни. При тях от 1 g фекалии се съдържат от 102 до 105 броя холерни вибриони.
Освен във водата холерните вибриони могат да се съхраняват и в жаби, миди, някои видове риби, раци (хидробионти). Те представляват естествен резервоар в природата. Така например при холерната епидемия в Неапол през 1973 г. заболелите са консумирали миди, съдържащи холерни вибриони. В голямата епидемия в Перу през 1991 г. част от болните също са консумирали морски деликатеси.
Механизъм, фактори и пътища на предаване Механизмът на предаване на причинителя при холерата е фекално-орален. Основните фактори на предаване са водата, хранителните продукти, замърсените ръце и предмети от обкръжаващата среда. Пътищата на предаване са воден, хранителен и контактно-битов.
Заразяването се осъществява след като холерните вибриони биват погълнати посредством водата и храната. Основната роля като фактор на предаване на заразата се пада на водата като кръгът, по който се движат холерните вибриони, е човек-вода-човек. Контаминирането на водата с холерни вибриони става по няколко начина: директна фекална контаминация; вливане на канални води във водоизточниците; смиване на фекалии във водата от замърсена почва; пране на бельо от холерно болни и вибрионосители във водоизточници; миене на контаминирани съдове; измиване на плодове и зеленчуци; достъп до водопроводни и канализационни съоръжения на вибрионосители и контаминация на водата от тях; при аварии във водопроводната и канализационната система.
Приема се, че затвореният кръг на движение на холерните вибриони (човек-вода-човек) осигурява съхранението им в междуепидемичните периоди, с периодично възникване на холерни епидемии.
Хранителните продукти също могат да бъдат фактор за предаване на причинителите на холерата. Това може да се получи когато болните с лека форма или вибрионосителите вземат участие в приготвяне и сервиране на храна. Плодовете и зеленчуците са често фактори на предаване. През голямата епидемия от холера в Перу през 1991 г., след първостепенната роля на водата, като основен фактор на предаване значителна роля в предаването са имали дини и пъпеши, поливани с отпадни води. Предаването на заразата с хранителните продукти се осъществява по хранителен път.
Предаването на холерата със замърсени ръце и предмети от обкръжаващата среда става при директен контакт с болни или вибрионосители. Предаването е пряко от типа (човек-човек) и се осъществява при обслужване или при контакти с вещи, бельо, съдове. Предаването се осъществява по контактно-битов път.
От епидемия през 1916 г. е установено, че мухите играят също роля при предаването на холерата.
При епидемични огнища на холера от вида Ел Тор се наблюдава съчетание на пътищата и факторите на предаване с преобладаване на някои от тях.