Дейм Ема Томпсън () е английска актриса, комик, сценаристка и писателка. Носителка е на два Оскара, две награди Златен глобус и три награди на БАФТА. Известна е с ролите си в „Имението „Хауърдс Енд““ (1992), „Остатъците от деня“ (1993) и „В името на Отца“ (1993), както и с адаптирания сценарий и главната роля във филма „Разум и чувства“ (1995).www.imdb.com
Биография Ранни години Родена е на 15 април 1959 г. в квартал Падингтън, Лондон в семейството на актьорите Ерик Томпсън и Филида Лоу. Има една сестра – Софи Томпсън, която също е актриса.
От 1977 г. учи в Кеймбриджкия университет. По покана на президента на клуба „Footlights“ – Мартин Бергман, Ема Томпсън се включва в трупата, занимаваща се със скеч комедия, ставайки първата жена член. По същото време в „Footlights“ членуват и Стивън Фрай и Хю Лори, с втория от които Ема има връзка.
Кариера Първи роли и пробив (1980 – 1989) По време на следването си в Кеймбридж Томпсън участва в комедиен сериал на BBC Radio 4, наречен „Injury Time“, който е записан и излъчван от 1980 до 1982 г.
Томпсън получава първата си професионална роля през 1982 г. в театрална версия на „Не новините от девет часа“. След това се насочва към телевизията, където много от ранните ѝ проекти са заедно с колегите ѝ от „Footlights“ Хю Лори и Стивън Фрай. Регионалният комедиен сериал на Ай Ти Ви „Няма нищо за притеснение!“ (1982) е първата им продукция, последвана от еднократното предаване на Би Би Си „Кристалният куб“ (1983). „Няма нищо за притеснение!“ по-късно се завръща като мрежово скеч шоу „Алфреско“ (1983 – 84), което се излъчва в два сезона с участието на Томпсън, Фрай, Лори, Бен Елтън и Роби Колтрейн. По-късно тя отново си сътрудничи с Фрай и Лори в известния сериал на BBC Radio 4 „Събота вечер, Фрай“ (1988).
През 1985 г. Томпсън е избрана за възраждането на мюзикъла „Me and My Girl“ в Уест Енд, с участието на Робърт Линдзи. Представлението получава възторжени отзиви и осигурява пробив в кариерата ѝ. Тя играе ролята на Сали Смит в продължение на 15 месеца, което я изтощава; както отбелязва по-късно: „Мислех си, че ако изпълня още веднъж шибаната песен „The Lambeth Walk“, ще повърна.“ В края на 1985 г. тя написва и играе в собствен филм за Канал 4, „Emma Thompson: Up for Grabs“.
Томпсън постига втори пробив през 1987 г., с главните роли в два телевизионни минисериала: „Fortunes of War“, драма за Втората световна война с участието на Кенет Брана, и „Tutti Frutti“, черна комедия за шотландска рок група с Роби Колтрейн. За тези изпълнения Томпсън печели наградата на Британската академия за най-добра актриса. На следващата година тя пише и участва в собствен скеч комедиен сериал за BBC, „Thompson“, но той е слабо приет. През 1989 г. тя и Брана, с когото са започнали романтична връзка, участват в сценична възстановка на „Look Back in Anger“, режисирана от Джуди Денч и продуцирана от театралната компания „Renaissance“ на Брана. По-късно същата година двамата участват в телевизионна версия на пиесата.
Първата поява на Томпсън в киното е в романтичната комедия „The Tall Guy“ (1989), дебютният пълнометражен филм на Ричард Къртис. В него Джеф Голдблум играе актьор от Уест Енд, а Томпсън играе медицинска сестра, в която героят се влюбва. Филмът не е широко разпространен, но изпълнението на Томпсън е похвалено в „Ню Йорк Таймс“, където Карин Джеймс я нарича „изключително многостранна комична актриса“. След това Томпсън се насочва към Шекспир, играейки принцеса Катерина в екранизацията на „Хенри V“ (1989) на Брана. Филмът получава голямо признание от критиката.
Хауърдс Енд и световно признание (1990 – 1993) Американският писател и критик Джеймс Монако смята, че Томпсън и Брана предвождат т.нар. „британска кинематографична атака“ от 90-те години на XX век. Тя продължава да експериментира с Шекспир през новото десетилетие, появявайки се с Брана в неговите сценични постановки на „Сън в лятна нощ“ и „Крал Лир“. В рецензия за последната, Chicago Tribune хвали „изключителното“ ѝ изпълнение на ролята на „куцащия, прегърбен глупак “. Томпсън се завръща в киното през 1991 г., играейки „фриволна аристократка“ в „Импромптю с Джуди Дейвис и Хю Грант. Тя е номинирана за най-добра поддържаща женска роля на наградите Independent Spirit Awards. Втората ѝ продукция от 1991 г. е пореден дует с Брана, който освен това и режисира, в базирания в Лос Анджелис филм ноар „Dead Again“. Тя играе жена, забравила самоличността си. В началото на 1992 г. Томпсън има гостуване в епизод на „Бар Наздраве“ като първата съпруга на Фрейзър Крейн.
Повратен момент в кариерата на Томпсън настъпва, когато тя е избрана да играе заедно с Антъни Хопкинс и Ванеса Редгрейв в драмата на компания Мърчант-Айвъри (Merchant Ivory) „Хауърдс Енд“ (1992), базирана на романа на Едуард Морган Форстър. Филмът изследва социалната класова система в едуардианска Великобритания, като Томпсън играе идеалистична интелектуалка, далновидна жена, която случайно се свързва с привилегировано и дълбоко консервативно семейство. Тя активно преследва ролята, като пише на режисьора Джеймс Айвъри, който се съгласява на прослушване и след това ѝ я дава. Според критика Винсънт Кенби филмът позволява на Томпсън „да се самоутвърди“ далеч от Брана. След прожекцията Роджър Ебърт пише, че тя е „превъзходна в централната роля: тиха, иронична, наблюдателна, но със стомана отвътре“. „Хауърдс Енд“ е широко хвален, „изненадващ хит“ и получава девет номинации за Оскар. Сред трите му получени награди е трофеят за най-добра актриса за Томпсън, която е удостоена и със Златен глобус и БАФТА за изпълнението си. Размишлявайки върху ролята, The New York Times пише, че актрисата „е постигнала международен успех почти за една нощ“.
В следващите си два филма Томпсън се завръща към сътрудничеството си с Брана. В „Приятелите на Питър“ (1992) двамата участват със Стивън Фрай, Хю Лори, Имелда Стонтън и Тони Слатъри като група възпитаници на Кеймбридж, които се събират отново десет години след дипломирането си. Комедията получава добри отзиви, а Десън Хау от „Вашингтон Поуст“ пише, че Томпсън е нейният фокус: „Дори като доста едноизмерен герой, тя излъчва грация и умело чувство за комична трагедия.“ След това тя прави екранизацията на Брана на „Много шум за нищо“ (1993). Двамата играят ролите на Беатрис и Бенедикт, а в актьорския състав са още Дензъл Уошингтън, Киану Рийвс и Майкъл Кийтън. Томпсън получава похвали за екранната химия с Брана и естествената лекота, с която играе, което отбелязва още един успех за Томпсън. Изпълнението ѝ ѝ носи номинация за най-добра женска главна роля на наградите Independent Spirit..
Томпсън се събира отново с Мърчант-Айвъри и Антъни Хопкинс, за да заснеме „Останките от деня“ (1993), който е описван като „класика“ и най-добрият филм на продуцентския екип. Базиран на романа на Казуо Ишигуро за историята на икономка и иконом в богато имение в междувоенна Великобритания, филмът е приветствана заради изследването си на самотата и потискането на емоциите. Томпсън е особено заинтересована да разгледа „деформацията, която робството нанася на хората“, тъй като баба ѝ е работила като прислужница и е правила много жертви. „Останките от деня“ жъне критически и търговски успех, получавайки осем номинации за „Оскар“, включително за най-добър филм и втора номинация за най-добра актриса за Томпсън.
Наред с номинацията си за най-добра актриса на 66-ата церемония по връчване на наградите „Оскар“, Томпсън е номинирана и в категорията за най-добра поддържаща актриса, което я прави осмата актриса в историята, номинирана за два Оскара в една и съща година. Наградата ѝ идва за ролята на адвоката Гарет Пиърс в „В името на Отца“ (1993), драма за Гилдфордската четворка с участието на Даниъл Дей-Люис. Филмът е вторият ѝ хит за годината, печелейки 65 милиона долара и похвали от критиката, и е номиниран за най-добър филм заедно с „Останките от деня“.
Разум и чувства и утвърждаване (1994 – 1999) През 1994 г. Томпсън дебютира в Холивуд, играейки шантава докторка заедно с Арнолд Шварценегер и Дани Де Вито в Джуниър. Въпреки че историята за мъжката бременност е зле приета от повечето критици и се проваля в боксофиса, Мик Ласал от San Francisco Chronicle хвали изпълненията на главното трио. Томпсън се завръща в независимото кино за главната роля във филма „Carrington“, който изследва платоничната връзка между художничката Дора Карингтън и писателя Литън Стрейчи (в ролята Джонатан Прайс). Роджър Ебърт отбеляза, че Томпсън е „станала специалистка в ролите за несподелена любов“, а TV Guide Film & Video Companion коментира, че нейните „неврастенични маниери, които обикновено ни подлудяват, тук са подходящи“.
Успехът на Томпсън в Академията продължава с „Разум и чувства“ (1995), който обикновено се смята за най-популярната и автентична от многобройните филмови адаптации на романите на Джейн Остин, направени през 90-те години на XX век. Томпсън – от малка почитателка на творчеството на Остин – е наета да напише сценария за филма, базиран на скечове от епохата в нейната поредица „Томпсън“. Нужни са и пет години да разработи сценария и поема ролята на сестрата Елинор Дашууд, въпреки че е на 35 години (с 16 години по-възрастна от литературната героиня). Режисиран от Анг Лий и с участието на Кейт Уинслет, „Разум и чувства“ получава широко признание от критиката и се нарежда сред най-касовите филми в кариерата на Томпсън. Шели Фром отбелязва, че тя проявява „голям афинитет към стила и остроумието на Джейн Остин“, а Греъм Фулър от Sight and Sound я вижда като автора на филма. Томпсън получава трета номинация за най-добра актриса и печели наградата за най-добър адаптиран сценарий, което я прави единствения човек в историята, спечелил Оскар както за актьорска игра, така и за сценарий. Тя печели и втора награда БАФТА за най-добра актриса и награда „Златен глобус“ за най-добър сценарий.
Томпсън отсъства от екраните през 1996 г., но се завръща на следващата година с режисьорския дебют на Алън Рикман „The Winter Guest“. Действието на драмата, развиваща се в един ден в шотландско крайбрежно селце, позволява на Томпсън и майка ѝ (Филида Лоу) да играят майка и дъщеря на екрана. След това тя се завръща в Америка, за да се появи в епизод на сериала „Елън“, а самопародиращата ѝ игра получава награда „Еми“ за най-добра гост-актриса в комедиен сериал.
За втората си холивудска роля, Томпсън участва с Джон Траволта във филма на Майк Никълс „Primary Colors“ (1998), където играят двойка, базирана на Бил и Хилъри Клинтън. Героинята на Томпсън, Сюзън, е описана като „амбициозна, многострадална съпруга“, която трябва да се справи с изневярата на съпруга си. Филмът е добре приет от критиката, но не печели много в боксофиса. Според Кевин О'Съливан от Daily Mirror, американците са „изумени“ от нейното изпълнение и акцент, а водещи холивудски продуценти започват да се интересуват все повече от нейното участие. Томпсън отхвърля много от предложенията, изразявайки опасения относно живота в Лос Анджелис зад стени с телохранители, и заявява: „Лос Анджелис е прекрасен, стига да знаеш, че можеш да си тръгнеш“. Тя също така признава, че се чувства уморена и разочарована от индустрията, което повлиява на решението ѝ да напусне филмовата индустрия за една година. След „Primary Colors“, Томпсън играе агент на ФБР срещу Рикман в лошо приетия трилър „Judas Kiss“ (1998).
По-нататъшно признание (2000 – 2011)
Когато става майка през 1999 г., Томпсън взема съзнателно решение да намали работното си натоварване и през следващите години много от участията ѝ са във второстепенни роли. Тя не се появява отново на екрана до 2000 г., когато с малка роля в британската комедия „Maybe Baby“ прави лична услуга на режисьора, нейния приятел Бен Елтън.