Джовани Анели, наречен Джани () и известен като „Адвоката“ ("L'Avvocato"), е италиански предприемач, светска личност, спортен мениджър и политик. Той е основен акционер и дългогодишен ръководител на „Фиат“, пожизнен сенатор и офицер от Кралската армия на Италия.
Прякорът „Адвоката“ произтича от юридическото му образование, въпреки че, макар да притежава диплома по право, никога не завършва тригодишния стаж, необходим за упражняване на адвокатската професия.
Анели е кмет на северноиталианското градче Вилар Пероза в продължение на 35 години.
Биография Семейство
Джовани Анели е второто от седемте деца на предприемача Едоардо Анели (1892 – 1935) и аристократката Вирджиния Бурбон дел Монте (1899 – 1945). Роден е на 12 март 1921 г. в Торино, Северна Италия. Той носи името на своя дядо по бащина линия – сенатор Джовани Анели, един от основателите на Фиат. Баща му загива в самолетна катастрофа през 1935 г., когато Джани е на 14 години, а майка му – в автомобилна катастрофа през 1945 г.M. Ripa di Meana e G. Mecucci, Virginia Agnelli, с. 236 Има двама братя, Джорджо и Умберто, предприемачи, и четири сестри: Клара (принцеса фон Фюрстембер), графиня Сузана, графиня Мария Соле и графиня Кристиана.
Образован е според модела на висшата средна класа, в тясно общуване с аристократичните среди и под влияние на строгите социални норми на епохата, които предвиждат децата от най-престижните семейства да бъдат поверявани на чуждестранни гувернантки и частни учители.
Младост Учи в класическата гимназия „Масимо д'Адзельо“ в Торино, където завършва средното си образование през 1938 г. Същата година предприема пътуване до Съединените щати, посещавайки Ню Йорк, Детройт и Лос Анджелис. Завръща се в Италия силно впечатлен от мащабите на американската цивилизация – впечатление, което укрепва внушената му още от дядо му представа за превъзходството на САЩ спрямо европейските държави. Тази ранна среща с Америка стои в основата на неговата прозападна и проамериканска ориентация в зрелите му години.
По време на Втората световна война, през 1940 г., постъпва в курс за запасни офицери в Кавалерийската школа в Пинероло. С чин „втори лейтенант“ е зачислен в 1-ви полк „Кавалерия Ница“ и е изпратен като командир на взвод на Източния фронт. След завръщането си в Италия в края на 1941 г. е прикрепен към кавалерийския полк в Лоди и през януари 1942 г. поема командването на ескадрон бронирани коли, с който е изпратен в Триполи на 23 ноември 1942 г., няколко седмици преди превземането му от британската Осма армия. Участва в Тунизийската кампания и на 14 февруари 1943 г. е награден с Боен кръст за военна доблест. По молба на дядо си е репатриран и на 29 април пристига в Сицилия.Marina Paglieri, "Che tenacia, il tenente Agnelli", La Repubblica, 25 gennaio 2003
В периода между ноември 1941 и ноември 1942 г., докато е в Италия, продължава образованието си и завършва право в Торинския университет. След примирието на Италия с антихитлеристката коалиция от 8 септември се опитва да намери убежище заедно със сестра си Сузана в семейното имение в провинция Арецо, придружен от маршал от Вермахта, на когото обещава нов автомобил.
По време на пътуването автомобилът катастрофира тежко. Джани получава фрактура на десния крак и е приет в болница във Флоренция, където на 23 август 1944 г. влизат съюзническите войски. След продължително лечение се премества в Рим, където служи като офицер за връзка на Италианския освободителен корпус със Съюзнициите.Angiolo Silvio Ori, Storia di una dinastia - Gli Agnelli e la Fiat, с. 178
Веднага след края на войната, на 25-годишна възраст, става президент на RIV – компания за производство на сачмени лагери, основана през 1906 г. от инж. Роберто ИнчертиИнженер и притежател на италиански патент за лагери, живял във Вилар Пероза; акронимът RIV („Roberto Incerti & C. Villar Perosa“) произлиза от неговото име. и неговия дядо Джовани. Длъжността е предимно представителна.
Същата година е избран за кмет на Вилар Пероза – градчето, в което семейството прекарва летата си и където се намира първата фабрика на RIV. Макар и не особено престижна, тази позиция Анели заема в продължение на 35 години. Между края на 1945 и началото на 1946 г. представлява семейството в сложните преговори между Комитета за национално освобождение, съюзническите окупационни власти и временното италианско правителство за нормализиране на управлението на „Фиат“, в която фамилията остава основен акционер. На 23 февруари 1946 г. подписва споразумението, което възстановява борда на директорите и връща Виторио Валета – преди това отстранен по обвинения в колаборационизъм – на поста „изпълнителен директор“.Valerio Castronovo, Giovanni Agnelli – La Fiat dal 1899 al 1945, Einaudi, с. 526-529
Следвоенен период
В края на 1946 г., почти година след смъртта на дядо си, Виторио Валета – вече утвърдил се като безспорен ръководител на компанията – се среща с младия наследник, за да обсъдят бъдещето на „Фиат“. Шестдесет и три годишният мениджър поставя пред него дилема: „Има само две възможности: или Вие да станете президент на Фиат, или аз да го направя“, на което Джани отговаря: „Разбира се, Вие, професоре“.Angiolo Silvio Ori, Storia di una dinastia - Gli Agnelli e la Fiat, с. 197Валета никога не заема университетска катедра, но титлата „професор“ остава свързана с неговото име, тъй като в младостта си преподава няколко години вечерни курсове по счетоводство в института, в който самият той е учил. С този отговор Валета получава управленска автономия, а младият Анели – свободата да се посвети на младостта си, следвайки съвета, който дядо му би му дал: „Вземи си няколко години почивка, преди да се потопиш в грижите за компанията.“Angiolo Silvio Ori, Storia di una dinastia - Gli Agnelli e la Fiat, с. 197 Впоследствие Валета нееднократно изразява недоволство от ограниченото участие на основния акционер в корпоративния живот.
Междувременно, още през 1947 г., Джани става президент на футболния клуб, който баща му Едоардо е превърнал в един от водещите в Италия – ФК „Ювентус“. Той остава дълбоко привързан към отбора през целия си живот. През тези години Анели пътува интензивно по света, посещава най-модерните европейски центрове и се движи в средите на международния хайлайф – актриси, принцове, магнати, политици. Именно тогава започват приятелствата му с Джон Кенеди, тогава сенатор от Демократическата партия, както и контактите му с банкерите Дейвид Рокфелер и Андре Майер от инвестиционната банка „Лазар“.
Джани Анели има множество романтични връзки, сред които единствената по-устойчива, макар и бурна, е тази с Памела Дигби, бивша съпруга на Рандолф Чърчил, сина на Уинстън Чърчил. В края на тази връзка, през лятото на 1952 г., Анели претърпява тежка автомобилна катастрофа: пътувайки от Торино към Монте Карло, автомобилът му се сблъсква с камион. Десният му крак е сериозно ранен и за втори път застрашен от ампутация. След поредица операции сложна протеза му позволява да продължи да практикува един от любимите си спортове – ските (през 1987 г. отново чупи същия крак при падане на пистата). Макар да се възстановява добре, Анели запазва леко, но видимо накуцване през целия си живот.
На 19 ноември 1953 г. Джани Анели сключва брак в замъка „Остхофен“ в Страсбург с принцеса Марела Карачоло ди Кастането (1927 – 2019), произхождаща от неаполитанско аристократично семейство – фотографка, фотомодел, дизайнерка, светска личност и колекционерка на изкуство. Двамата имат две деца: Едоардо (1954 – 2000) и Маргерита (1955). Едоардо, определян като бъдещ наследник на върха на семейната компания „Фиат“, проявява слаб интерес към бизнеса и се насочва към философски и религиозни търсения. Пътува до Индия, където се среща с духовния учител Сатия Сай Баба, а по-късно отива в Техеран, където се доближава до шиитския ислям. Маргерита първо се омъжва за Ален Елкан, италиански журналист и писател с американско гражданство, от когото има трима деца: двама сина – Джон и Лапо, и една дъщеря – Джиневра. След развода си поставя началото на линията Дьо Пален, като се омъжва за Серж дьо Пален, френски граф и мениджър във „Фиат“. От този брак има един син – Пиетро, и четири дъщери – Мария, Ан, София и Татяна, родени между 1984 и 1990 г.
През 1959 г. Джани Анели става президент на Istituto Finanziario Industriale (IFI) – холдинговата финансова структура на семейството, която заедно с IFIL контролира „Фиат“. През 1963 г. той поема и поста главен изпълнителен директор на самата компания, като споделя длъжността с Гауденцио Боно, докато братовчед му Джовани Нази е вицепрезидент. Въпреки това реалното ръководство на автомобилния концерн остава в ръцете на Виторио Валета, който продължава да бъде президент.
Президент на Фиат 60-те години На 30 април 1966 г. вече 80‑годишният президент на „Фиат“ Виторио Валета предлага Джани Анели за свой наследник на общото събрание на акционерите, които одобряват кандидатурата му. Така управлението на компанията се връща в ръцете на семейство Анели след повече от две десетилетия начело на Валета. Новата управленска структура отчита неопитността на Анели и запазва Валета като специален делегат, отговарящ за производствените програми, отношенията с работниците и международните инициативи, докато Гауденцио Боно поема функциите на единствен управляващ директор и генерален мениджър.Angiolo Silvio Ori, Storia di una dinastia - Gli Agnelli e la Fiat, с. 206-207; 227Le nuove cariche, "La Stampa", 1º maggio 1966, с. 5
Поемайки ръковоството на Фиат на 45-годишна възраст, след като дотогава е изпълнявал предимно представителни роли, Джани Анели се сблъсква с два основни проблема. Първият е свързан с изпълнението на споразумението със СССР за изграждането на автомобилния завод в Толиати – проект, по който „Фиат“ трябва да предостави на съветския орган Аутопромимпорт завършен завод и необходимото ноу‑хау. Това е последната голяма инициатива на Валета, а смъртта му през 1967 г. застрашава изпълнението ѝ; въпреки това съветската страна спазва договорените условия и проектът напредва по план.
Вторият проблем е значително по-сериозен. В отговор на предупрежденията на президента на „Алфа Ромео“ Джузепе Лураги, който от години подчертава невъзможността компанията да балансира бюджета си без достатъчно големи производствени обеми (и използвайки възможността за откриване на голям завод в южната част на страната),Cesare Romiti-Gianpaolo Pansa, Questi anni alla Fiat, с. 171-172 италианското правителство решава да финансира „Алфа Ромео“ за изграждането на завод в Южна Италия. Там трябва да се произвежда автомобил от среден клас, позициониран в същия пазарен сегмент като „Фиат 128“, който предстои да бъде пуснат.
Според Джани Анели на ограничения италиански пазар за автомобили от нисък и среден клас – вече силно привлекателен за европейските конкуренти вследствие на постепенното намаляване на митата в рамките на ЕИО – няма място за втори национален производител, особено ако той разчита на държавно финансиране. Въпреки това всички опити за политическо противопоставяне на проекта се провалят. За седалище на новия завод е определено Помиляно д’Арко, град близо до Неапол, където вече действат малката Alfa Motori Avio и Aerfer – средноголяма парадържавна компания, произвеждаща части за търговски самолети за големи американски фирми.
За да осигури необходимия междинен технически персонал за поддържане на производството, новосъздадената Alfasud е принудена да се обърне към ръководството на „Фиат“, откъдето привлича специалисти, предлагайки им по-високи заплати от тези в торинската компания.