Задругата е славянска родова община, характерна за всички славянски племена през време на родовообщинния строй.
Най-малката обществена единица у древните славяни не било семейството в днешния смисъл на думата, а родът.
Близките родове издигали селищата си в непосредствена близост едно до друго и така образували селищни „гнезда“ – родови селски общини, наричани задруги. По този начин родовете не си съперничели за ресурси – земя и съответно храна, и успявали да се събират бързо за война, както и за съвместни трудови и строителни начинания.
Задругарите не разполагали с частна собственост, освен личните вещи – дрехи, накити и оръжия. Земята и добитъкът били обща собственост и никой нямал самостоятелно право на наследяване върху тях. Продажбата ставала само със съгласие на всички семейни мъже в задругата.
Над всяка задруга властвали местните старейшини (старци, деди). Те имали най-голям авторитет, но това не било абсолютна власт. Важните въпроси се решавали от всички боеспособни мъже на специално общо събрание, наричано на старославянски език vetьe (стб. вяще, рус. вече; от vetь – съвет, сговор, съгласие).
Старците изпълнявали и жречески функции. Служели на боговете по време на календарните фестивали, устройвани в родовите светилища.
Освен старейшини задругите имали и княз (стбг. kъnęzъ), който не бил владетел, а само военен вожд и предвождал мъжете във време на война. При големите разселения на славяните през 6–7 век обаче социалното разслоение се задълбочило и вождовете придобили по-голямо влияние върху племената, а в преддържавния период вече били пълноценни владетели.
Задругите били обединени в жупа, а няколко жупи съставлявали славянското племе. Начело стоял върховен вожд, който у южните славяни се наричал жупан.
В България и Сърбия задругите се запазили до много късен период, причина за което е и османското владичество. Обединено в надсемейни общности, селското население имало много по-добри възможности за изхранване и отбрана в една враждебна държава. В Западна България задругите продължили да съществуват дори през 19 век, макар вече да нямали характер на селищни образувания, а представлявали големи родове, живеещи заедно в общи или съседни домове. В България задругите съществували до началото на 20 век, когато ново законодателство след Освобождението създало условия, непригодни за тях.
Външни препратки Михаил Груев. Към въпроса за съдбата на задругата. Още едно алтернативно обяснение
Категория:Славяни