Българо-османските войни са войни, водени от различни български държави или българския народ срещу Османската империя между 1371 и 1923 г. От 1371 до 1422 г. се водят войни между разпадащото се Второ българско царство и новопоявилата се ислямска сила – османските турци, за съхраняване на българската държава. Войната приключва с гибелта на една от най-могъщите европейски държави – Второто българско царство, през 1396 г. Последният опит на династията на Шишмановците да я възстановят приключва неуспешно през 1422 г. В резултат на войните Османската империя разпростира територията си на Балканите от река Дунав до Егейско море. Между 1422 г. и 1878 г. българите водят борба за възстановяване на своята държавност. След около петвековно османско владичество, те постигат това възстановяване през 1878 г. с подписването на Санстефанския договор и последвалия го Берлински договор. След 1878 г. Княжество България не води войни с Османската империя, но българската общност в останалите неосвободени земи продължава своята съпротива, най-вече в областите Македония и Южна Тракия. Царство България води две войни с Османската империя (1912 и 1913 г.). Ето защо войните от 1878 г. до 1913 г. са свързани с опитите за национално обединение на българските земи и народ.
Първи въоръжени стълкновения с турците Основна статия: Момчил войвода
В края на първата половина на 14 век във Византия се води ожесточена гражданска война, между династиите на Палеолог и Кантакузин. Водачите им охотно приемат на своя страна всеки възможен съюзник или наемник, пренебрегвайки напълно отражението на действията му върху съдбата на местното население и дългосрочните интереси на страната.
Българският цар подкрепя Йоан Палеолог, чиято крепост е Константинопол. Йоан Кантакузин, от друга страна, проявява склонност да прибягва към използването на малоазийски наемници от османски и селджукски произход, чийто бандитски набези скоро стават обичайно явление за цяла Тракия. Въпреки че са техни съюзници, византийците нямат пълен контрол над наемниците и те опустошават района, организирайки набези за плячка срещу българските територии.
В 1344 г. независимият български владетел на Родопите и Беломорска Тракия – севастократор Момчил, чиято армия наброява 5000 душиза 2000 споменава Nicephorus Gregoras. Byzantina historia. 2, p.702, заема важна роля във византийската гражданска война. В началото той подкрепя Йоан Кантакузин, но от пролетта на 1344 г. го изоставя поради зверствата на османските му съюзнициNicephorus Gregoras. Byzantina historia. 2, p.707Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 2, p.16 – 19. През юни той нанася поражение на османския флот в Битката при Абдера при Порто ЛагосIoannes Cantacuzenus. Historiarum... 2, p.427, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага. Скоро след това Кантакузин е победен в сражението при Мосинопол.
Момчил е сред първите местни управители, които осъзнават надвисналата османска опасност. Той моли царя на България и византийския император за помощ, но не получава такава. Въпреки това деспотът продължава борбата в източната част на Родопите. През май 1345 г. турците, водени от емира на Айдън Умур бег, се прехвърлят от Мала Азия на Балканите и правят унищожителни набези над българските територии, отвличайки много хора и добитък.Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 2, p.530 Скоро след това, на 7 юли 1345 г., обединените турско-византийски войски на Умур бег и Кантакузин, добили подавляващо числено превъзходство, атакуват българският отряд на Момчил и побеждават в битката при Буруград (Перитор)Nicephorus Gregoras. Byzantina historia. 2, p.729 близо до столицата на севастократора – Царево (Ксанти), Момчил загива в сражението.Lemerle, P. L'emirat d'Aydin..., p.210, 217
Военни действия по времето на цар Иван Александър
По време на гражданската война във Византийската империя Иван Александър поема управлението над няколко града в Тракия и Родопите, но неговите чести намеси във вътрешните работи на Империята затрудняват близките отношения между двете страни, въпреки сключеното примирие от 1332 г.
Битка при Питион.The Last Years of Byzantium and the Rise of the Ottomans, Michael O’Rourke, Canberra 2011, стр.96 В октомври 1352 г. e първата голяма битка с османските турци в Европа. Сражението става при Питион (Pythion) до Димотика където съюзените сили на византийския император Йоан V Палеолог, българския цар Иван-Александър и пратените от сръбския крал Стефан Душан се сбъскват с крупна турска армия водена от Орхан и неголеми сили на съюзника му византийския съимператор Йоан VI Кантакузин, Османците побеждават и заемат в 1353 обещаната им от Кантакузин като награда крепост Цимпе на Галиполския полуостров – първата територия на континента придобита от османците, превърнала се в плацдарм за настъплението на турците в Европа.
Победилите при Питион нови турски сили нападат България, опустошавайки южната ѝ част и завръщайки се с огромна плячка.Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 3, p.250 Айтос, Ямбол и Пловдив най-много пострадват от нападенията. Овладяната от османците първа крепост в Европа Цимпе, намираща се на полуостров Галиполи, има стратегическо значение на Балканите. Тя става техен плацдарм за нахлуването им в Европа. Скоро след това нашествениците твърдо стъпват в земите на Източна Европа.Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 3, p.278 Между 1352 г. и 1354 г. са разорени поселенията между Ямбол и Пловдив, както и тези по долното поречие на реките Марица и Тунджа.Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 3, p.279
През 1355 г. османските турци започват настъпление в направление София (Средец), но са пресрещнати от българската войска командвана от престолонаследника на Иван Александър – Михаил IV Асен, в околностите на града, близо до Ихтиман. В последвалата битка турците са отхвърлени. И двете страни претърпяват тежки загуби, в боя загива младият български принц Михаил Асен, турците не достигат СофияДуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. 2, с.267 и са така респектирани, че следващото им нападение в тази посока е чак след 27 години.
Неосъщественият съюз Нашествието предизвиква голяма тревога не само в Търново, но и в Константинопол, като Йоан Кантакузин е принуден да абдикира. Така един от главните виновници за османската инвазия, с оглед на своята недалновидност, е свален от политическата сцена. Изправени срещу тази заплаха, България и Византия правят опит за сближаване. През 1355 г. дъщерята на българския цар Кераца се омъжва за сина на новия византийски император Йоан V Палеолог – Андроник.Nicephorus Gregoras. Byzantina historia. 3, p.557 Новите отношения между династиите в Търновград и Константинопол се явяват като пречка пред нашествениците, но въпреки очакванията споразумението не довежда до резултат.
През този период Българската и Византийската империи все още представляват основната политическа сила на Балканите и единствените страни способни да се противопоставят на османците. След смъртта на Стефан Душан на 20 декември 1355 г. Душановото царство губи своето политическо влияние и своята обширна, но етнически разнообразна държава, която се разпада на множество малки владения.Јиречек, К. Историја срба. 1, с.305 Между 1354 г. и 1364 г. турците се превръщат в неоспорими хегемони на Тракия като редица важни крепости и градове падат под техните обсади, включително Пловдив и Стара Загора.Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци-ИИД, 7 – 8, 1928, с.48 От края на 50-те години на века някои османски отряди дори достигат околностите на Константинопол и императорът взема мерки за поправка на крепостните стени.Demetrius Cydones. Ad Romaeos deliberativa. – PGr, 104, p.981 Записките на османския хронист Садедин и други свидетелстват, че напредъкът на туците между 1359 г. и 1364 г. включва разрушения в невиждан мащаб и пълно обезлюдяване на определени райони. Опустошени са градовете Пловдив, Стара Загора, Сливен, а други като Венец и Сотирград изчезват завинаги.Angelov, D. Certains aspects de la conquete des peuples balkaniques par des turks – BSI, 1956, 162, p. 237 Опустошението е придружено от масови кланета и изселване на хора в Мала Азия.Seadeddin, Chronica dell' origine e progresse della casa ottomana. Vienna, 1649, p. 87
Към пълна липса на координация между двете империи се прибавя и спорът им за черноморските пристанища Несебър и Поморие. Българите успяват да ги защитят през 1364 г. Този изобщо малък конфликт окончателно съсипва опитите за помирение на България и Византия пред лицето на общия враг.Ioannes Cantacuzenus. Historiarum... 3, p.362
В 1361 г. Димотика пада под османска власт и става първата османска столица в Европейските земи.
Последните години на Иван Александър Българските владения имат и други проблеми: през 1365 г. унгарският крал Лайош I напада северозападните български земи, превзема територията на Видинското царство и пленява най-стария син на царя Иван Срацимир.Иречек, К. История на българите, С., 1929, с. 248 В безплодните и отчаяни опити да си върне владичеството на Видин (Бъдин) Иван Александър дори използва османски наемници.Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци-ИИД, 7 – 8, 1928, с.105 – 107. Обаче през лятото на 1369 г. българският цар си възвръща властта над Видинската област с помощта на влашкия войвода Владислав I Иречек, К. История на българите, С., 1929, с. 244 – 245. Това е неговият последен успех; на 17 февруари 1371 г. той умира.
След смъртта на Иван Александър българските земи се разпадат на няколко независими държави. По-голямата част от територията със столица Търново е под управлението на третия му син Иван Шишман, във Видин и неговата област управлява Иван Срацимир, а деспот Добротица държи Добруджанското деспотство, докато Македония, Западните български земи и сръбските земи, които преди разпада от 1371 г. са били в състава на Душановото царство, са разделени на няколко феодални владения оглавявани от местни деспоти.
Битката при Черномен и последствия
През 1371 г. двама феодални управители в Македония организират поход срещу турците. Прилепският крал Вълкашин и брат му – деспотът на Сяр – Углеша, събират огромна християнска войска и опълчение, за да възпрат османското нашествие. Углеша, чиито земи граничат с османските турци на изток осъзнава, че ако османските шайки не бъдат спрени скоро, те ще завладеят целия регион, поради което отправя призив за помощ към брат си и останалите владетели. Армията на двамата братя е значително по-многобройна от тази на османските им противници. Тя се насочва на изток към тогавашната османска столица – Одрин. Според сведения, приемани за не много достоверни, тя наброява около 70 000 (според други източници 20 000) души. Когато достигат до Черномен по долното поречие на Марица, техният лагер е атакуван през нощта на 26 септември от значително по-малка сила под водачеството на Лала Шахин и християнската армия на съюзниците е разгромена. Вълкашин и Углеша, заедно с по-голямата част от армията, намират смъртта си в среднощната схватка.Дуйчев, Ив. Българското средновековие. От Черномен до Косово поле, С., 1972, с.546