Физическо лице (юр.) е вид субект на правото, чрез който правният ред признава на всяка човешка личност правото за участие в правния живот и защитава характерните за нея имуществени права.

Физическите лица като субект на правото Субект на правото е отделна човешка личност или друго емпирично единство (от хора, дейност или имущество), на които правния ред признава правото да участват в правния живот. Понятието „субект на правото“ изразява отношението на трайно единство, установено от правния ред между определена емпирична даденост (отделен човек, група от хора, дейност, имущество) и субективни права и задължения. Правните норми посочват, че субекта на правото ще бъде смятан за обединителен център на субективни права и задължения (ще бъде техен носител).

Понятието „субект на правото“ е правно нормативно, защото се определя по съдържание, видове и предпоставки за възникване от обективното право. Всеки правен отрасъл определя правните субекти в него и правното им положение.

Нормите на гражданското право определят няколко вида правни субекти. От живите биологични видове само човешките същества се признават за правни субекти. В законодателството те се назовават с различни термини: лица (в Закона за лицата и семейството), хора, граждани или личности (в Конституцията). Предимно в литературата и рядко в законодателството, човешките същества като правни субекти се наричат „физически лица“ (заглавието на раздел I на ЗЛС). Този термин е заимстван от френската и немската правна терминология и е подлаган на критика в нашата литература, поради това, че съдържа логическо противоречие. Той набляга на физическата същност на човека, въпреки че с него се означава правно качество. Освен това в правото се отдава значение на социалната, а не на биологичната същност на човека. Друг термин използван за означаване на гражданскоправни субекти е „гражданин“, но той е твърде неточен. Субекти на правото са не само българските граждани, но и лица с чуждо гражданство или такива без гражданство.

Общото за всички субекти на правото е, че обективното право им признава способността да бъде носител на права и задължения. Тази способност се нарича „правосубектност“ („правоспособност“). Понятията „правен субект“ и „правосубектност“ са в тясна връзка и почти се покриват по смисъл. Проф. Венелин Ганев приема, че между тях може да се установи една логична субординация като се изхожда от различията в някои техни особености. Според него първично и основно е понятието „правен субект“ като необходим елемент на правното явление. Понятието „правоспособност“ е вторично, защото е еманация и доразвитие на първото. В нашата литература се приема, че правосубектността е абстрактна възможност за едно лице да бъде носител на права и задължения, които могат да се породят въз основа на обективното право.

Правосубектността представлява комплексно субективно право. Тя обединява в едно цяло и се изразява чрез три конкретни субективни права: правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.

Правоспособността е способността на правния субект да бъде носител на субективни права и задължения.

Дееспособността е способността на правния субект да упражнява чрез лични конкретни действие субективните си права и за задължения.

Деликтоспособността е способността един правен субект да носи юридическа отговорност за свои неправомерни действия.

Правосубектност на физическите лица Правоспособност на физическите лица Правоспособността е една от основните категории в правото и съдържанието и е определено от закона. Чл. 1 от ЗЛС гласи: „Всяко лице от момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения“. Под „всяко лице“ се разбира всяко живо човешко същество, независимо от това дали е пълноценно физически и умствено и дали има недостатъци. Началото на правоспособността е определено „от момента на раждането“, без значение колко трае живота на новороденото.

За правното положение на заченатия има разногласия. Чл. 2, ал. 1 от Закона за Наследството гласи: „Не може да наследява нито по закон, нито по завещание: а) който не е заченат при откриване на наследството и б) който е роден неспособен да живее.“

Проф. Мария Павлова приема, че според българското законодателство заченатия не се счита за субект на правото. Според нея не представлява изключение от общото правило правната фикция, установена в чл. 2 от ЗН, че „заченатия се счита за роден, когато се отнася до придобиване от него на наследствени права“. Според нея, тази фикция е възприета от законодателя по съображения за справедливост. Ако тя не съществува заченатия би бил изключен от кръгът на наследниците (защото още не възникнал като правен субект), тъй като те се определят при откриване на завещанието.

Според Проф. Росен Ташев обаче законът никъде не говори, че заченатия се счита за роден, а приема, че физическото лице придобива наследствени права в лицето на заченатия. Заченатия съществува в емпиричната действителност. Той е това материално единство, където се персонализират правата, придобити по наследство и завещание до раждането на човека и възникването на физическото лице.

В някои отрасли на правото (трудовото) или правни институции (избирателна, брачна правоспособност), в които притежаването на субективни права е свързано с личното им упражняване, правоспособността възниква в по-късен момент, обикновено с навършването на определена възраст.

Правоспособността не може да бъде отнемана. Изключение са някои от предвидените в чл. 37 от Наказателния Кодекс наказания, които пряко се отразяват върху правоспособността на субекта на правото (лишаване от право да се заема определена държавна длъжност, да се упражнява определена професия или дейност). Освен това правоспособността не може да бъде отменяна. Българското законодателство не признава правната фигура на така наречената гражданска смърт (mort civile) – отнемане на правоспособността на жив човек.

Края на правоспособността настъпва със смъртта на физическото лице. Това не е изрично уредено в закона, но се подразбира, тъй като починалия няма смисъл да бъде носител на права и задължения. Ако функционирането на важни органи бъде временно прекъснато, правоспособността не се счита за временно спряна.

Дееспособност на физическите лица Дееспособността е годността на едно лице да извършва правни действия, чрез които да се пораждат, съхраняват, изменят, погасяват или прекратяват права и задължения. Дееспособността е в определено взаимоотношение с правоспособността, но двете понятия не се припокриват. Дееспособността може да възникне само за правоспособни лица и се упражнява само в границите на правоспособността. След като възникне дееспособността може да бъде напълно отнета при определени условия и тогава правоспособността се упражнява чрез действията на други физически лица.

Дееспособността се опира на определена степен на умствена и духовна зрялост. Тя предпоставя достигането на определена зрялост на съзнанието и волята на лицето, при която то може да разбира естеството и значението на действията си и да предвиди техните последици, като схване предписанията на правната норма. Нашето законодателство е възприело принципа за постепенно възникване на дееспособността. Поради тази причина могат да се разграничат три групи в нейното развитие: до 14-годишна възраст период на малолетие, когато лицата са напълно недееспособни; от 14 до 18-годишна възраст период на непълнолетие, когато лицата са ограничено дееспособни и пълнолетие, което настъпва след 18-годишна възраст, когато настъпва пълната дееспособност.

Дееспособност на малолетните Според чл. 3, ал. 1 от ЗЛС, лицата, които не са навършили 14-годишна възраст са малолетни. Те са напълно недееспособни, тъй като законодателя е решил, че те не са достатъчно зрели, за да извършват каквито и да е правни действия. Вместо тях и от тяхно име такива се извършват от техните законни представители. Всеки от родителите е законен представител на малолетните си деца. На лицата, които нямат родители или родителите им са лишени от родителски права се назначават настойници, които действат като техни представители. Родителите и настойниците са длъжни да се грижат за личността и имуществото на малолетните. Те сами извършват действия на управление, а действия на разпореждане извършват само при условията поставени в чл. 73, ал. 2 Семейния Кодекс.

Дееспособност на непълнолетните Режимът на дееспособността на непълнолетните се съдържа главно в чл. 4 от ЗСЛ и чл. 73, ал. 1 и 2 от СК. Той обхваща три групи сделки, които непълнолетните могат да извършват при определени условия.

А. Непълнолетните са напълно дееспособни, когато извършват сделки по чл. 4, ал. 2 от ЗЛС, защото за тях законът не изисква никакви други волеизявления. Тук влизат две групи сделки:

1. дребни сделки за задоволяване на текущи нужди (храна, предмети за бита и духовни потребности). Преценката дали сделките са дребни зависи от конкретния случай. Имат значение потребностите във връзка със заниманията на непълнолетния (необходимост от материали за рисуване, моделиране и др.), възрастта му (дали е на 16 години и няколко месеца или е на 17 години), както и това с какви средства разполага непълнолетния.

2. непълнолетните могат сами „да разполагат с това, което са придобил със своя труд“. Това може да е възнаграждение по трудов или граждански договор, хонорар за авторско право, стипендии и др. С такива средства пълнолетния не може да извършва сделки по чл. 73, ал. 3 СК. Според него „дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни“. След трансформацията на придобито със собствен труд благо непълнолетния вече не може сам да се разпорежда с него.

Б. На специален режим са поставени сделките на разпореждане, които непълнолетните могат да сключват. Действията на разпореждане с права на непълнолетни лица се извършват освен със съгласието на един от родителите или попечител, още с разрешение на районния съд по местожителство на лицето само при нужда или очевидна полза за непълнолетния. Под „действия на разпореждане“ се разбират такива правни действия, които имат за последица загубване на субективно право или внасяне на качествена промени в него.

В. Към третата група правни действия, които непълнолетните могат да извършват се отнасят сделките на управления, както и тези, чрез които се извършват разпореждания в полза на непълнолетния. Сделките по управления са свързани с изпълнение или съхраняване на права.

От този режим има изключения (напр. сключване на брак, осиновяване, членство в кооперация, трудова дееспособност и др.).

Дееспособност на пълнолетните С настъпването на 18-годишна възраст настъпва гражданското пълнолетие и физическото лице е способно да извършва всякакви правомерни правни действия, които пораждат правни последици самостоятелно. Това се отнася и за такива лица, които не разбират значението на постъпките си или не могат да ги ръководят поради болест, но не са поставени под запрещение.

Дееспособността се прекратява със смъртта или с поставянето под пълно запрещение на лицето.

Правна индивидуализация на физическите лица Всяко човешко същество притежава редица индивидуализиращи белези. Тези белези са или биологични (раса, пол), или социални (народност, религия), или резултат от индивидуално водения начин на живот (местоживеене, семейно положение). Чрез тези белези човешката личност бива индивидуализирана в обществото. Една част от индивидуализиращите белези се използват от правото за индивидуализиране на физическите лица. Основните индивидуализиращи белези за тях са: име, пол, произход и родство, семейно положение, гражданство, възраст, двата вида адрес, здравословно състояние и грамотност.

Име