„Чужденецът“ () е първият роман на Албер Камю, публикуван през 1942 г. Заедно с философското есе „Митът за Сизиф“, издаден в същата година,В превод на български език тези произведения на Камю са издадени през 1982 г., вж, Камю А., „Чужденецът, Митът за Сизиф, Падането“, София:Народна култура, 1982 и с пиесите „Калигула“ и „Недоразумението“, появили се две години по-късно, книгата е реализация в един „цикъл за абсурда“, замислен и осъществен от Камю. Романът има безспорен успех не само сред съвременниците на издаването, но остава и една от знаковите книги в съвременната френска литература.Тя е на челно място в едно допитване за 100-те книги на 20 век според Монд В годините след Втората световна война успехът на „Чужденецът“ се смесва с възхода на екзистенциализма, при все че не бива да се слага равенство между тях. Между Камю и екзистенциалисткия кръг около Сартр има дистанция, която прераства в разрив след публикуването в 1951 г. на „Разбунтуваният човек“ (1951). Екзистенциализъмът е течение в историята на европейската философия, обвързано с философия на съществуването. Гледната точка на Камю се основава върху абсурдната философия – личността търси смисъла на съществуването дори на предела на безсмислието. Три са основните теми, лесно разпознаващи се в творчеството на Камю – абсурда, бунта срещу абсурдното и любовта.
Чужденецът
„Чужденецът“ е произведение, което акцентира върху разрива между човека и света. Като типична творба на екзистенциализма, смисълът в „Чужденецът“ се оказва непостижим в света, защото се намира отвъд него, а наближаващата смърт присъства с неясни намеци за възможен изход от абсурдността. Основна е идеята, че няма рационално обяснение или ясен ред в непредзададеностите на живота. Тази тенденция е изведена от Камю с понятието за абсурд. Тъй като хората намират това трудно или невъзможно да се приеме, те постоянно търсят и полагат рационални обяснения и структури дори когато няма такива. Ако няма трансцендентален смисъл на живота и няма живот отвъд този живот, всичко, което е останало, е самият физически свят. Романът по протежение на цялата фабула не изпуска от фокус пейзажа като един своебразен безстрастен наблюдател на абсурда на човешкото съществуване.
Абсурдът на Камю „Чужденецът“ е роман, разгръщащ и актуализиращ вече познатите идеи на екзистенциализма, през призмата на Албер Камю. При осмисляне на текста е необходимо да бъдат осмислени някои ключови философски понятия.
Според екзистенциалистите няма смисъл в живота, въпреки всички избори, които е осъден да прави човек, в осъзнатото си и сиво битие. Живото създание е разглеждано не като венец на творението, а напротив, като малка молекула, недоеволюирала, чието развитие вечно ще се подлага под съмнение. Ницше казва: „Човекът е въже, опънато между животното и свръхчовека – въже над пропастта. Ценното в човека е това, че той е мост, а не цел.“ Сякаш човекът е нещо преходно, фаза от една цяла метаморфоза, която ще се развива неопределено време. Човекът не е цел, а средство за постигане на целта. Но каква би била целта в едно безсмислено битие? И имат ли смисъл целите, когато всичко ще бъде забравено някога? Без значение е направеното от нас приживе, щом един ден ще дойде смъртта и ще затули всичко под себе си. Всяка радост, болка, всеки копнеж, страх и всяко желание няма да имат значение. Постигането на самите нас е невъзможно, дори под въпрос е подложено и съществуването на личността като самостоятелна и неповлияна от другите, както твърди Сартр. Именно на този етап в разсъжденията ни Албер Камю сякаш дава пътеводна светлина на осмислянето и тълкуването на целта и средството, загатнати по-горе. Абсурдът на Камю дава яснота именно върху това какъв е смисълът да сме средство, когато целта не поражда смисъл. Той разглежда човека като мислещо същество, задаващо въпроси и търсещо отговори. Парадоксът идва във връзката със света, а не в отделно съществуващите човек и свят. Нямаме определен източник, институция или предмет, към който да зададем всички интересуващи ни въпроси, затова сами измисляме отговори, а на тези отговори, измислени и пригодени от нас за нас самите, изграждаме света, в който живеем. Абсурдното в човека е търсенето на смисъл, където го няма. Сам индивидът не е абсурден, средата също не е абсурдна, нито светът, но събрани човек и свят създават противоречията. Това е и трагедията, да търсиш несъществуващото. Когато осъзнаем безсмислието на лутането и цялата болка от неразбирането на битието, тогава ще бъдем готови да живеем живота си. Това се случва и с Мьорсо, именно такъв герой е избрал да ни представи Камю. Един човек, осъзнал абсурда в себе си и така открил своята непоклатимост в духовен план, в същото време отхвърлен от социума със стигмата – убиец. Героят в същината си показва абсурда. Неспособността да покаже емоция при загубата на майка си и да отвърне на любовта на Мари са показатели точно за осъзнатия абсурд, разбирането, че понятия като любов, смърт и страдание в основите си още са сгрешени, и че дори по социопатски –сякаш няма грешни решения и подходи. Мьорсо вижда безсмислието на избора, избора на поведенчески модел, избора да се престориш, избора дори да следваш изградените морални устои на социума. Духовното изглежда отсъстващо, не защото не съществува, а защото е вече осъзнато, осмислено и преработено през екзистенциалната представа, единственото, което остава в случая, са физическите усещания – пространствената ограниченост в затвора, мисълта, която винаги ще ни съпътства, и изгарящото очите ни слънце.
Образът на слънцето Образът на слънцето в текста се явява като провокатор на убийството. На пръв поглед абстрактно пресъздаден, но силно символно натоварен образ на нещо по-дълбоко. Слънцето сякаш изгаря очите на героя и успява да обостри сетивата му за физическата болка, така той разбира, че свързването на човек със света е немислимо и отблъскващо, също както акта на вглеждане в неконтролируемата сила на слънчевата светлина. Осъзнавайки немислимото сливане, става ясна и непотребността от градените морални устои. Мьорсо вече знае, че пред него единствена пречка би била смъртта и може би самото убийство е вид себедоказване, с идеята да се извиси над собствената си осъзната незначителност. Друг прочит на пасажа би довел до мисълта, че Мьорсо просто е показан в ролята на осъзнат спасител, тъй като взима пистолета от своя приятел, защото знае какво би се случило, ако друг извърши убийството. Той може би вижда в себе си някакъв вид превъзходство, поради осъзнатостта, с която гледа на всичко случващо се, подобно на идеята за великите хора, описана в „Престъпление и наказание“ от Достоевски, а Албер Камю е в голяма степен вдъхновен от руския писател. Мьорсо знае, че може да понесе последиците от всяко действие и избор, макар заслепен и сякаш в транс, той натиска спусъка няколко пъти, за да докаже увереността в действието си и хладнокръвието на ума. До самия финал на книгата той остава спокоен и отдръпнат от всеобщата идея за нормалност, отказва да се изповяда и премисля идеята за смъртта, като я величае до най-значимото събитие в човешкия живот: „Как не бях осъзнал, че нищо не е така важно, както изпълнението на смъртно наказание, и че това всъщност е единственото наистина интересно нещо за всеки човек! ”.
Смъртта е щастие за човека, комуто всичко друго са отнели. Смъртта е свобода и не бива хората да са безсмъртни, защото нямаше да бъдат хора, затова пред смъртта всички сме равни и осъзнаваме, че нищо не ни е останало, освен бледното желание да бъдем запомнени с нещо, знаейки, че забравата ще дойде рано или късно като поредно доказателство за пропиляния ни живот. Ето го абсурдът, отделяме цялото си време да търсим смисли, които не могат нито да бъдат предадени, нито запомнени, защото са наша собствена проекция и не са за всекиго еднакви като природните стихии. В този момент на последен допир със света на живото – екзекуцията, няма достойнство, няма и морал, остава единствено егото, сякаш жадно за внимание и провокация. Провокация на умовете, може би някой някъде там би осъзнал същата безсмисленост, която съпътстваше Мьорсо и може би това щеше да е краят на личностната му самота в света. „За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствувам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза.“
Персонажи Мьорсо – Главният герой е и самият разказвач, и човекът, за когото се отнася заглавието на романа. Мьорсо е отделена фигура, която разглежда и описва голяма част от това, което се случва около него от отстранена позиция. Той е емоционално безразличен към другите, дори към майка си и любовницата си – Мари. Той също така отказва да се придържа към приетия морален ред на обществото. След като Мьорсо убива човек т.нар. – „арабинът“, без видима причина, той е изправен пред съд. Въпреки това, фокусът на делото за убийството на Мьорсо бързо се пренасочва от самото убийство към вижданията и моралните ценности на самия Мьорсо. Атеизмът на Мьорсо и липсата на каквато и да е емоция, но най-вече на скръб при погребението на майка му, представляват сериозно предизвикателство за морала на обществото, в което живее той. Точно това е и причината образът на Мьорсо да съвпада със заглавието „Чужденецът“.
Мари Кардона – Мари е бивша колежка на Мьорсо, а впоследствие и негова любовница. Тяхната афера се заражда на плажа, точно ден след погребението на майка му. Героинята е млада, бодра и излъчва физическа красота, която всъщност привлича Мьорсо. Мари желае да сключат брак, но той е безразличен. На фона на Мьорсо, тя изглежда по детски наивна и чиста. Те са сякаш на различни честоти, въпреки времето прекарано заедно.
Ремон – Местен сводник и съсед на Мьорсо. Ремон се ядосва, когато заподозира, че любовницата му му изневерява и в плана си да я накаже, той взима за подкрепление Мьорсо. За разлика от характера на Мьорсо, обзет от непукизъм и от желязно спокойствие, Ремон се държи с емоционално и бурно. Той също е насилствен към любовницата си. От двамата араби на плажа, единият се оказва брат на любовницата му. Ремон изглежда използва Мьорсо, когото лесно може да убеди да му помогне за каквото и да е злодеяние. Фактът, че Ремон се опитва да помогне на Мьорсо с показанията си по време на процеса, показва, че Ремон наистина притежава известна способност за лоялност, която граничи с вътрешно чувство за вина, защото иначе той щеше да бъде затворникът. Това поставя под въпрос цялата идея за доброжеланието, като разкрива вътрешните подбуди на индивида да прави добро другиму, а подбудите най-често са или чувство за вина или лична изгода.
Майката на Мьорсо – Смъртта на мадам Мьорсо дава старт на романа. Три години преди това Мьорсо я е изпратил в дом за стари хора. Мьорсо се припознава с майка си и вярва, че тя споделя много от нагласите му за живота, включително любов към природата и способността да се примири с всяка новосъздала се ситуация. Мьорсо решава, че към края на живота си майка му би трябвало да е прегърнала „безсмислена вселена“ и да е живяла за момента, точно както той прави.
Свещеникът – Свещеник, отговаря на религиозните нужди на осъдените мъже, свещеникът действа като катализатор за психологическото и философското развитие на Мьорсо. След като Мьорсо е признат за виновен в убийство и осъден на смърт, той неколкократно отказва да види свещеника. Свещеникът така или иначе посещава Мьорсо и даже изисква да се утеши в Бог. В крайна сметка Мьорсо се вбесява и гневно твърди, че животът е безсмислен и че всички хора са осъдени да умрат. Този аргумент затвърждава изцяло вярванията и твърденията на Мьорсо за безсмислието на живота. Два опозиционни образа, сблъскани чрез най-старата форма на търсене на истината а именно – полемиката. Дебат, в който няма правилен и грешен отговор, но силни характери, всеки прав за себе си.