Историята на съвременна Сирия започва с прекратяването на османския контрол над Сирия от френските сили и създаването на администрацията на окупираната вражеска територия по време на Първата световна война. Краткотрайното Арабско кралство Сирия се появява през 1920 г., но то скоро попада под френския мандат, който създава краткотрайната автономна Държава Халеб, Държавата Дамаск (бъдещата Сирийска държава), Алавитската държава и Държавата Джабал ал-Друз; автономиите са трансформирани в Мандатна сирийска република през 1930 г. Сирийската република получава независимост през април 1946 г. Републиката участва в Арабско-израелската война и остава в състояние на политическа нестабилност през 50-те и 60-те г.
Държавният преврат от 8 март 1963 г. води до установяването на Националния съвет за революционно командване (NCRC) – група от военни и цивилни служители, които поемат контрола върху цялата изпълнителна и законодателна власт. Превземането е организирано от членове на партията Баас, водена от Мишел Афлак и Салах ал-Дин ал-Битар. Афлак е свален от власт в началото на 1966 г. от марксистко-ленински военни дисиденти на партията, водена от генерал Салах Джадид. След Арабската пролет през 2011 г. правителството на Башар ал-Асад участва в продължаващата гражданска война в Сирия.
На 8 декември 2024 г. Башар ал-Асад бяга в Русия, след като бунтовниците превземат столицата Дамаск, което води до падането на режима на Асад и установяването на временно правителство. След падането на режима на Асад Сирия навлезе в политически преход под ръководството на преходно правителство на 29 март 2025 г., начело с президента Ахмед ал-Шараа.
Сирия под мандат
Администрация на окупираните вражески територии Администрацията на окупираните вражески територии е съвместна британска и френска военна администрация над левантийските и месопотамските провинции на бившата Османска империя между 1918 и 1920 г., създадена след Синайската и Палестинската кампания през Първата световна война. Администрацията приключва след възлагането на френския мандат за Сирия и Ливан и британския мандат за Палестина на конференцията в Сан Ремо на 19-26 април 1920 г.
Първоначална гражданска администрация След конференцията в Сан Ремо през април 1920 г. и поражението на краткотрайната монархия на крал Фейсал I в Сирия в битката при Майсалун на 24 юли 1920 г., френският генерал Анри Гуро установява гражданска администрация на територията. Мандатният регион е разделен на шест държави: Дамаск (1920 г.), Халеб (1920 г.), Алавитска държава (1920 г.), Джабал ал-Друз (1921 г.), автономният санджак Александрета (1921 г.) (днешен Хатай) и Голям Ливан (1920 г.) (бъдеща съвременна държава Ливан).
Чертежът на тези държави се основава отчасти на фрагментирания състав на терена в Сирия. Въпреки това почти всички сирийски фракции са враждебни към френския мандат и към разделението, което създава. Това се вижда най-добре в многобройните бунтове, които французите срещат във всички сирийски държави. Маронитските християни от планината Ливан, от друга страна, са общност с мечта за независимост, която се осъществява при французите; следователно Голям Ливан е изключение от новосформираните държави.
Сирийска федерация (1922 – 1924)
През юли 1922 г. Франция създава свободна федерация между три от държавите: Дамаск, Халеб и Алавитската държава под името Сирийска федерация (Fédération syrienne). Джабал ал-Друз, Санджак Александрета и Голям Ливан не са част от тази федерация, която приема нов федерален флаг (зелено-бяло-зелен с френски кантон). На 1 декември 1924 г. Алавитската държава се отделя от федерацията, когато държавите Халеб и Дамаск се обединяват в Сирийската държава.
Голямото сирийско въстание През 1925 г. бунтът в Джабал ал-Друз, воден от Султан Паша ал-Атраш, се разпространява и в други сирийски държави и се превръща в общ бунт в Сирия. Франция се опитва да отвърне, като кара парламента на Халеб да обяви отделяне от съюза с Дамаск, но гласуването е осуетено от сирийските патриоти.
Първа сирийска република
Договор за независимост (1936) През 1936 г. е подписан френско-сирийският договор за независимост, който няма да бъде ратифициран от френския законодателен орган. Въпреки това договорът позволява на Джабал ал-Друз, Алавитската държава (днес наричани Латакия) и Санджак Александрета да бъдат включени в Сирийската република в рамките на следващите две години. Голям Ливан (днес Ливанска република) е единствената държава, която не се присъединява към Сирийската република. Хашим ал-Атаси, който е министър-председател по време на краткото управление на крал Фейсал I (1918–1920), е първият президент, избран съгласно нова конституция, приета след договора за независимост.
Разделяне на Хатай
През септември 1938 г. Франция отново отделя сирийския окръг Александрета и го трансформира в Република Хатай. Тя се присъединява към Турция през следващата година, през юни 1939 г. Сирия не признава присъединяването на Хатай към Турция и въпросът все още е спорен до момента.
Втора световна война и основаване на ООН
С падането на Франция през 1940 г. по време на Втората световна война Сирия попада под контрола на режима от Виши, докато британците и свободните французи не нахлуват и не окупират страната през юли 1941 г. Сирия провъзгласява своята независимост отново през 1941 г., но едва на 1 януари 1944 г. е призната за независима република.
На 27 септември 1941 г. Франция провъзгласява по силата и в рамките на мандата независимостта и суверенитета на Сирийската държава. В прокламацията се казва, че „независимостта и суверенитетът на Сирия и Ливан няма да повлияят на правната ситуация, както произтича от Закона за мандата. Всъщност тази ситуация може да бъде променена само със съгласието на Съвета на Обществото на нациите, със съгласието на правителството на Съединените щати – страна по Френско-американската конвенция от 4 април 1924 г., и само след сключването между френското правителство и сирийското и ливанското правителства на договори, надлежно ратифицирани в съответствие със законите на Френската република.вж. Foreign relations of the United States diplomatic papers, 1941. The British Commonwealth; the Near East and Africa Volume III (1941), с. 809-810; и Statement of General de Gaulle of 29 November 1941, concerning the Mandate for Syria and Lebanon, Marjorie M. Whiteman, Digest of International Law, vol. 1 (Washington, D.C.: U. S. Government Printing Office, 1963), с 680-681
Бенкт Бромс каза, че е важно да се отбележи, че има няколко основатели на ООН, чиято държавност е съмнителна по време на конференцията в Сан Франциско, и че правителството на Франция все още смята Сирия и Ливан за мандати.Вж. International law: achievements and prospects, by Mohammed Bedjaoui, UNESCO, Martinus Nijhoff; 1991, , с. 46
Дънкан Хол казва: „По този начин може да се каже, че сирийския мандат е прекратен без никакви официални действия от страна на Лигата или нейния наследник. Мандатът е прекратен с декларацията на задължителната власт и на самите нови държави, на тяхната независимост, последвана от процес на частично безусловно признаване от други сили, кулминиращ с официалното приемане в Обединените нации, член 78 от Хартата прекрати статута на опека за всяка държава-членка: „Системата на опека не се прилага за територии, които стават членове на Обединените нации, отношенията между които се основават на зачитане на принципа на суверенното равенство.““Mandates, Dependencies and Trusteeship, by H. Duncan Hall, Carnegie Endowment, 1948, с. 265-266
На 29 май 1945 г. Франция бомбардира Дамаск и се опитва да арестува неговите демократично избрани лидери. Докато френските самолети бомбардират Дамаск, министър-председателят Фарис ал-Хури е на учредителната конференция на ООН в Сан Франциско, представяйки искането на Сирия за независимост от френския мандат. Продължаващият натиск от страна на сирийските националистически групи и британският натиск принуждават французите да евакуират последните си войски на 17 април 1946 г.
Сирийска република (1946 – 1963)
Сирийската независимост е придобита през 1946 г. Въпреки че бързото икономическо развитие следва обявяването на независимостта, сирийската политика от независимостта до края на 60-те г. е белязана от катаклизми. Първите години на независимост са белязани от политическа нестабилност.
През 1948 г. Сирия участва в арабско-израелската война с новосъздадената държава Израел. Сирийската армия е изтласкана от израелските райони, но укрепва своите крепости на Голан и успява да запази старите си граници и да заеме някои допълнителни територии. През юли 1949 г. Сирия е последната арабска страна, която подписва споразумение за примирие с Израел.
През март 1949 г. националното правителство на Сирия е свалено от власт чрез военен преврат, воден от Хусни ал-Заим. Някои автори твърдят, че е намесено ЦРУ на Съединените щати.
По-късно същата година Заим е свален от своя колега Сами ал-Хинауи и от Адиб ал-Шишакли. Това подкопава гражданското управление и води до пълното завземане на властта от Шишакли през 1951 г. Той продължава да управлява страната до 1955 г., когато нарастващата обществена опозиция го принуждава да подаде оставка и да напусне страната. Националното правителство е възстановено, но отново изправено пред нестабилност, този път от чужбина. След свалянето на президента Шишакли с преврат от 1954 г. продължаващите политически маневри, подкрепяни от конкуриращи се фракции в армията, в крайна сметка водят на власт арабски националистически и социалистически елементи. Между 1946 и 1956 г. Сирия има 20 различни кабинета и изготвя четири отделни конституции.
По време на Суецката криза от 1956 г., след нахлуването в Синайския полуостров на израелските войски и намесата на британски и френски войски, в Сирия е обявено военно положение. По-късно сирийски и иракски войски са въведени в Йордания, за да предотвратят евентуална израелска инвазия. Атаките срещу иракските тръбопроводи през ноември 1956 г. са като отмъщение за приемането на Ирак в Багдадския пакт. В началото на 1957 г. Ирак съветва Египет и Сирия да не превземат Йордания.
През ноември 1956 г. Сирия подписва пакт със Съветския съюз, осигурявайки опора за комунистическо влияние в правителството, в замяна на самолети, танкове и друго военно оборудване, изпратено в Сирия. Това увеличаване на силата на сирийската военна технология разтревожва Турция, тъй като изглежда възможно Сирия да се опита да си върне Искендерун – бивш сирийски град, сега в Турция. От друга страна, Сирия и СССР обвиняват Турция, че струпва свои войски на сирийската граница. По време на това противопоставяне комунистите придобиват по-голям контрол над сирийското правителство и армията. Само разгорещените дебати в Обединените нации (на които Сирия е първоначален член) намаляват заплахата от война.
Политическата нестабилност на Сирия през годините след преврата от 1954 г., паралелизмът на сирийската и египетската политика и привлекателността на лидерството на египетския президент Гамал Абдел Насер след Суецката криза създават подкрепа в Сирия за съюз с Египет. На 1 февруари 1958 г. сирийският президент Шукри ал-Куватли и Насер обявяват сливането на двете страни, създавайки Обединената арабска република, и всички сирийски политически партии, както и комунистите в тях, преустановяват откритата си дейност. Съюзът обаче не е успешен. След военен преврат на 28 септември 1961 г. Сирия се отделя, възстановявайки се като Сирийска арабска република. Нестабилността характеризира следващите 18 месеца с различни преврати, кулминира на 8 март 1963 г., когато офицери от левите сирийски армии създават Националния съвет на революционното командване (NCRC) – група военни и цивилни служители, които поемат контрола върху цялата изпълнителна и законодателна власт. Превземането е организирано от членове на Партията на арабското социалистическо възкресение (Баас), която е активна в Сирия и други арабски страни от края на 40-те г. Новият кабинет е доминиран от членове на Баас.