„Портретът на Дориан Грей“ () е роман от Оскар Уайлд. Той е сред най-популярните произведения на Уайлд и единственият роман в творчеството му. Скандалният роман „Портретът на Дориан Грей" за пръв път достига до читателската аудитория през 1890 г., когато започва публикацията му в американското литературно списание „Lippincott's Monthly Magazine". Макар че става жертва на безпощадна цензура, преди да бъде отпечатано на страниците на списанието, произведението успява да всее смут сред литературните кръгове, дотогава все още сковани от консервативните викториански ценности. Уайлд преработва и разширява изданието. През април 1891 г., редакторски къщи публикуват преработения вариант на „Портретът на Дориан Грей“. Като част от литературата на 19 век, „Портретът на Дориан Грей“ е пример за готически роман със силни теми, интерпретирани от легендарния Фауст.
Емблематичният роман на Оскар Уайлд може да притесни дори и човека на 21 век, за когото скандалното и морално неприемливото са част от ежедневието. Въпреки това по време на четенето гримасите на укор се сменят с други, издаващи интелектуалното удоволствие, което писателският талант и остроумието на Уайлд пораждат. Или безпокойството, което обзема искрения читател, когато признава пред себе си, че пороците на главния (анти)герой са всъщност толкова типични, универсални, обикновени. Дориан Грей е еманация на най-лошото, характерно за човешката природа – суетата, лекомислието, жестокостта, самозабравата и слабостта пред изкушението. В чисто художествен план романът се откроява с блестящия си афористичен стил. Диалозите умело са изградени върху играта на думи, в тях блика жизнерадостно остроумие. Като изявен естет Уайлд смята, че в литературата трябва да има изящество, очарование и най-вече въображение.
Резюме Сюжетът е конструиран около Фаустовия мотив – героят жертва душата си в замяна на вечна младост и красота. С годините по съвършения облик на Дориан Грей не се отпечатва нито белег от моралната му деградация. Вместо самия Дориан грозотата и старостта застигат само портрета му, създаден някога, за да увековечи неговата младежка енергия, невинност и изящна красота.
Сюжет
„Портретът на Дориан Грей“ започва в един прекрасен летен ден през Викторианската епоха в Англия, където лорд Хенри Уотън, който е своеволен човек, наблюдава чувствителния художник Базил Холуърд докато рисува портрета на Дориан Грей. За Базил този млад мъж е муза. След като се среща с лорд Хенри и изслушва мирогледа му Дориан започва да мисли, че красотата е единственото важно нещо и пожелава белезите от годините и съдбата да се отразяват върху портрета. Така Дориан попада под влиянието на лорд Хенри. Среща актрисата Сибил Вейн (Sibyl Vane), която играе в пиеси на Шекспир. Дориан е очарован от нея, започва да я ухажва, за него тя е перфектна и като жена и като актриса, затова ѝ предлага брак. Представя се като Чаровния принц и така тя дори не разбира истинското му име.
Дориан кани Базил и лорд Хенри, за да видят участието на Сибил в Ромео и Жулиета. Нейното единствено познаване на любов е любовта на театъра и тя решава да се откаже от актьорската си кариера, за да изживее истинската любов с Дориан Грей. Под влиянието на лорд Хенри и своите виждания Дориан проумява, че чувствата му към Сибил са били заблуда и всъщност го е привличала само актьорската ѝ игра и без нея тя вече не го интересува. На път за дома си, Дориан забелязва, че портретът се е променил; Желанието му е изпълнено, а мъжът в портрета носи един фин сарказъм на жестокост.
Самотен Дориан решава да се примири и да бъде със Сибил, но е твърде късно, тъй като лорд Хенри го информира, че Сибил се е самоубила. Така той решава да продължи живота си, в който похот и добър външен вид са достатъчни. В следващите осемнадесет години, Дориан експериментира с всеки порок, които се отразява на портрета вместо на него.
Една нощ, преди да замине за Париж, Базил отива в дома на Дориан да го пита дали са истина слуховете за неговия разгулен живот. Дориан не отрича и го отвежда в заключената стая, за да му покаже портрета. В гнева си той го обвинява за своето състояние и го убива. Изгаря вещите му и започва да изнудва свой стар приятел, химикът Алън Кембъл, за да унищожи тялото на Базил с азотна киселина.
Бягайки от вината си Дориан се озовава на място, където е братът на Сибил – Джеймс Вейн, който е обещал да го убие, ако я нарани. Когато той чува някой да се обръща към него с чаровния принц, той се опитва да стреля по него. Но тогава Дориан го заблуждава, че не е възможно той да е мъжът, който търси, тъй като е по-млад. Малко след това една жена разкрива на Джеймс, че това е Дориан Грей, но вече е късно, защото той е избягал.
Дни по-късно, по време на стрелба, един от ловците случайно стреля и убива Джеймс Вейн. На връщане към Лондон, Дориан казва на лорд Хенри, че той ще бъде добър от този момент нататък. Проверява дали и портрета му е променен, но вижда само един по-грозен образ на себе си. От това, Дориан разбира, че истинският му мотив за саможертва и морална реформа е любопитството за нови преживявания.
Решавайки, че само пълни самопризнания ще го освободят от неправомерни действия, Дориан решава да унищожи последния остатък от съвестта си. Разярен, той взема ножа, с който е убил Базил Холуърд, и намушква портрета. С вика от заключена стая слугите на къщата се събуждат. На влизане в заключената стая намират непознат старец, намушкан в сърцето, лицето му е изсъхнало и грохнало. Слугите идентифицират трупа като познават пръстените на господаря си. До него е Портретът на Дориан Грей, който се е върнал към първоначалната си красота.
Герои Дориан Грей – красив, нарцистичен млад мъж, омаян от „новия“ хедонизъм на лорд Хенри. Той се отдава на всяко удоволствие (морално и неморално), което в живота в крайна сметка води до смърт.
Базил Холуърд – дълбоко морален човек, художникът на портрета. Заслепен от Дориан, чийто патронаж осъзнава потенциала му като художник. Портретът на Дориан Грей е шедьовър на Базил.
Лорд Хенри „Хари“ Уотън – властен аристократ, който проповядва философията на разгулния живот. Първоначално приятел на Базил, но го пренебрегва заради красотата на Дориан.
Сибил Вейн – талантлива актриса и певица, тя е бедно, красиво момиче, в което Дориан Грей се влюбва. След като се влюбва в него тя вече не намира удоволствие в ролите си и измислената любов в тези пиеси и избира да изживее истинската любов. Самоубива се след като разбира, че Дориан вече не я обича; по това лорд Хенри я оприличава на Офелия, в Хамлет.
Джеймс Вейн – брат на Сибил. Моряк, който заминава за Австралия. Той е защитник на сестра си, особено след като вижда, че майка им се интересува само от парите на Дориан. Вярва, че той ще нарани Сибил и си обещава да му отмъсти, ако ѝ се случи нещо. След като тя се самоубива, Джеймс е обсебен от идеята да убие Дориан. Започва да го дебне, но е убит случайно от ловец.
Алън Кембъл – химик, приятел на Дориан в миналото. Дориан го изнудва да унищожи тялото на Базил и да прикрие престъплението му. По-късно Кембъл се самоубива.
Лорд Фермор – чичо на лорд Хенри. Осведомява го за произхода на Дориан Грей.
Виктория Уотън – съпругата на лорд Хенри, която той третира с презрение. Тя го напуска.
Теми и мотиви Естетизъм и двуличие Най-голямата тема в Портретът на Дориан Грей е естетизъмът и неговата концептуална връзка с двойния живот. Разказът представя естетизма като абсурдна абстракция.
Обществения имидж и социално положение са от значение за Дориан. И все пак, Уайлд подчертава хедонизма на главния герой. Дориан изпитва удоволствие от двойния живот, като присъства на парти само двайсет и четири часа след като извършва убийството. Лицемерието и самодоволството са очевидни. Уайлд смесва образите на човека от висшата класа и по-нисък клас човек в Дориан Грей. Лорд Хенри му казва по-рано, че престъплението се извършва от хора с по-ниска класа. И че за тях престъплението е както изкуството за тях: просто метод за извънредни усещания. Което показва, че Дориан е раздвоен, изискан естет и същевременно престъпник. Това отвежда към темата за двойствеността.
Функция на двойника Никой не може да избяга от себе си, това е част от вас, вашата друга и непозната самоличност, вашият Двойник.
Двойникът се промъква тайно в нас, едновременно близък и далечен, той скрива страховете ни зад различни маски и безсрамно започва своята игра, целяща да измести, да замени онази част от нас, която познаваме, частта, която разпознаваме като „себе си“.II част, „Литературен вестник“, бр.16/2014 В статията си Ужасяващото(1919) Зигмунд Фройд коментира процеса на раздвояването по следния начин: „...Единият индивид притежава знанията, чувствата и преживяванията на другия, поради което човек се обърква в собствения си Аз или премества чуждия Аз на мястото на собствения, следователно налице е удвояване на Аза, разделение на Аза, заменяне на Аза и накрая постоянно връщане на едно и същото – повторението на същите черти на лицето, на същите характери, съдби, престъпни деяния...“Зигмунд Фройд. Естетика, изкуство, литература. Том 1, С., 1992, с. 512. Постепенно у Аза започва да навлиза една нова инстанция, която има волята да се противопоставя на останалия Аз, служи като самонаблюдение и изпълнява контролираща функция. Двойникът е видян от Фройд като събирателен образ на всички неизползвани възможности, които въображението ни все още иска да запази; всички стремежи на Аза, неуспели да се реализират, сбор от потиснати решения на волята, довели до илюзията за свободна воля. Така съвсем условно бихме могли да кажем, че личността се състои от два субекта и те са странно свързани един с друг, но едновременно с това непрестанно воюват; двете несъвместими начала на цялото. Измерението на двойника, друг източник на изродното има широката употреба като мотив в литературата (и не само), и по-специално за неговата забележителна популярност по времето на романтизма.
Авторите варират (отделно от Хофман) от Шамисо (Петер Шлемил), готическия роман, Андерсен, Ленау, Гьоте, Жан Пол, Хог, Хайне, Мюсе, Мопасан, Уайлд и др., до По (Уилям Уилсън) и Достоевски (Голядкин). Тези разкази демонстрират няколко прости структурни характеристики, които на свой ред могат да произведат редица сложни разклонения, водещи до различни развръзки. Субектът е изправен пред своя двойник, образ на него самия (като процесът бива съпътстван от изчезването на – или смяната с – неговия огледален образ или сянка), и тази разпадаща се реалност на субекта, това разпиляване на неговия свят, поражда непоносима тревожност.I част, „Литературен вестник“, бр.34/2013 Обикновено единствено субектът може да види своя двойник, който прави така, че появата му да е винаги поверителна или явна само за самия субект. Двойникът продуцира два привидно противоположни ефекта: той урежда нещата така, че да се окажат неблагоприятни за субекта, появява се в най-неподходящия момент, обрича всичко на провал; той също така осъществява скритите или изтласкани желания на субекта и му предоставя възможност да върши нещата така, както никога не би дръзнал – неща, които съвестта му не би позволила да извърши. На финала положението става дотам нетърпимо, че субектът убива своя двойник в едно последно изпитание, без да съзнава, че този двойник е неговата най-съкровена същност. И така, убивайки двойника, той убива себе си. По правило тези разкази имат лош край: моментът на среща с двойника вещае съдбовна гибел; изглежда, че няма изход.
Препратки към други текстове Връзка с Фауст За литературния герой, авторът Оскар Уайлд казва: „Във всеки първи роман героят е създател както Христос или Фауст“.The Picture of Dorian Gray – Google Books. Books.google.co.uk. Посетен на 30 май 2011.